Читать «Персепликуис» онлайн - страница 24

— Реших, че ще имаш нужда от малко компания. Човек, с когото да поговориш, който да вмъкне малко смокинов пудинг и някое и друго бутче. Мога да донеса и една колода. Знаеш колко много обичаш да ме побеждаваш на… Е, просто обичаш да ме побеждаваш.

Изражението на Ройс почти приличаше на усмивка. С лявата си ръка грабна шепа слама. Смачка я и разтвори пръсти, гледайки как парчетата се сипят по пода. Когато и последната отломка се отрони, той вдигна длан към очите си, оглеждайки я.

— Искам да ти благодаря, Ейдриън — каза той, все още вперил очи в крайника си. Гласът му беше тих, завален и отдалечен.

— Доста формално, не мислиш ли? Става дума просто за игра на карти — рече боецът, усмихвайки се.

Ройс отпусна ръка, полагайки я на пода като забравена играчка. Отново насочи очи към тавана.

— Мразех те, когато се запознах с теб, знаеше ли това? Помислих, че Аркадиус се е побъркал, карайки ме да те взема за онази задача.

— И защо го стори?

— Честно ли? Очаквах да бъдеш убит. Тогава щях да ида при лудия магьосник, да се изсмея и да кажа: „Видя ли? Какво ти казах? Кьопчото пукна.“ Само дето ти не умря. Изкачи цялата Короносна кула, без да прохленчиш.

— Тогава започна ли да ме уважаваш?

— Не. Сметнах го за новашки късмет. Очаквах да умреш при връщането или на следващата нощ, когато той ни прати обратно.

— Само дето отново оцелях.

— До известна степен това ме влуди. Обикновено не греша в преценките си за хората. А и ти умееше да се биеш. Смятах, че Аркадиус ме занася. „Най-добрият жив воин“, рече ми той. „В честен бой Ейдриън може да надвие всекиго.“ Това бе красноречивата част — честен бой. Знаеше, че не всички твои битки щяха да бъдат честни. Искал е да те въведа в света на наръгването в гръб, измамата и предателството. Предполагам е мислел, че поназнайвам нещо за това.

— А аз трябваше да обуча на чест, достойнство и доброта човек, отгледан от вълци.

Ройс наклони глава и го погледна.

— Казал ти е за мен?

— Не всичко, само някои от грозните моменти.

— Манзант?

— Само че си бил там, че едва не си умрял и че той те е измъкнал.

Ройс кимна. Лицето му посърна, очите му отново се взряха невиждащо, ръката му загреба нова шепа сламки.

Очите на Ейдриън огледаха килията. Вековете заключеници бяха оставили мрачна загладеност по камъните до средата на килията — като линия, бележеща някогашно наводнение. На срещуположната стена някой прилежно бе отбелязвал дните — резките му приличаха на вързани житни снопи. На прозореца някаква птица си бе построила гнездо, скътано във външния ъгъл на перваза. Бе празно, замръзнало. Понякога се дочуваха звуците на каруца, кон или хората в градината под тях, но предимно властваше тишина.

— Ейдриън — поде Ройс. Бе спрял да си играе със сламата, проснал ръце, вперил поглед в стената. Гласът му беше слаб и колеблив. — Ти и Аркадиус… двамата сте единственото семейство, което някога съм имал. Единствените хора в целия свят… — той преглътна и прехапа долната си устна, спирайки.

Ейдриън зачака.

Накрая партньорът му продължи:

— Искам да знаеш… Важно е да… — той се извърна, насочвайки лице към стената. — Исках да ти благодаря, че си тук. Че си най-близкото до брат, което някога ще имам. Просто… исках да знаеш това.