Читать «Персепликуис» онлайн - страница 23

— Това е нещо като семейна традиция, която не бих искал да наруша — каза най-сетне. Дори и на него самия думите прозвучаха глупаво.

— Бива ли те с меч?

— Доста.

Гаунт се почеса по брадичката.

— Е, щом няма да ми искаш нищо, глупаво би било да не те взема. Добре, ще бъдеш мой слуга.

— Телохранител.

— Все тая — Гаунт махна с ръка към него, сякаш пропъждаше нагла муха. — Аз ще се връщам в леглото. Ти може да останеш пред вратата ми и да пазиш, ако искаш.

Гаунт се оттегли, а Ейдриън зачака отвън, чувствайки се определено глуповато. Нещата не се развиха според очакванията му. Не успя да впечатли Гаунт, а самият Гаунт на свой ред също не го впечатли с нищо. Не знаеше какво точно бе очаквал. Може би си бе мислил, че Дигън ще представлява въплъщение на добродетелния бедняк. Човек с непоколебим интегритет, пример за просветеност, стремящ се към съвършенство. Със сигурност стандартите му бяха височки, но все пак Гаунт бе отчасти бог. Вместо това от самата му близост на Ейдриън му се щеше да се изкъпе.

Облегна се на стената, оглеждайки тихия коридор.

Това е нелепо. Какво правя?

Отговорът бе очевиден — нищо. Но нямаше нищо за правене. Бе пропуснал възможността си и сега бе безполезен.

Отвътре долетя хъркането на Гаунт.

* * *

На сутринта Ейдриън завари Ройс да седи на пода на килията си, облегнал гръб на стената и вдигнал едното си коляно. Бе отпуснал десницата си отгоре му и тя висеше. Носеше само черната си туника и панталони. Ботушите и коланът липсваха. Босите му стъпала бяха почернели от мръсотия. Отметнатата му назад глава позволяваше да се види едноседмичната четина, плъзнала по врата, брадичката и бузите му. Сламки се бяха заплели в косата и дрехите му. Но на коляното си бе поставил спретнато сгънат, изрядно чист шал.

Не погледна към влезлия. Не спеше — никой не можеше да се приближи към Ройс, без последният да се събуди — но по-очевидно, очите му бяха отворени. Взираше се в тавана, без да го забелязва.

— Хей — каза Ейдриън, прекрачвайки прага.

Пазачът затвори вратата зад него. Чу го как заключва отново.

— Викнете, когато приключите — каза на Ейдриън.

Килията имаше малко прозорче близо до тавана, хвърлящо квадратно петно светлина на ъгъла между пода и тавана. Две чаши — вода и вино — и купа бульон с моркови и картофи стояха край вратата. Всичко беше недокоснато. Храната се бе вледенила.

— Да не ти прекъснах закуската?

— Това беше вечерята — каза Ройс.

— Толкова ли е зле? — Ейдриън приседна на леглото. Матракът бе дебел. Имаше половин дузина топли одеяла, три меки възглавници и хубави ленени чаршафи. Не бе употребявано. — Тук не е лошо — огледа се театрално. — И в много по-калпави места сме били, но ако трябва да съм честен, това бе последното място, на което смятах, че ще бъдеш. Мислех си по-скоро за идеята ти да изчезнеш, давайки ми време да обясня защо си отвлякъл императрицата. Какво стана?

— Предадох се.

Ейдриън се подсмихна.

— Това е очевидно.

— Защо си тук? — попита Ройс. Очите му бяха угаснали и празни.