Читать «Персепликуис» онлайн - страница 245

— О, да. Муер вир ааран дулйер — рече монахът.

— Муер вир… ааран — Гаунт се запъна.

— Дулйер — прошепна Майрън.

— Дулйер! — изкрещя Дигън.

Елфите се обърнаха.

— Сега следващото изречение и замени Ирауондона с моето име — рече Ейдриън.

Майрън му подаде репликите и Гаунт ги повтори. За момент елфите изглеждаха объркани, докато Гаунт не посочи към Ейдриън. Майрън каза нужните думи на Ейдриън и Ариста трепереща го чу да ги повтаря на висок глас, приемайки да се сражава вместо Гаунт.

— Дигън — каза тя, — върни медальона на Ейдриън.

— Но той каза…

— Зная какво каза, ще ти го върне след боя, но точно сега се нуждае от цялата налична помощ. Дай му го!

Дигън го откачи от врата си и ѝ го подаде.

— Момчета! — викна Ейдриън. — Донесете ми вързопа, дето е до одеялото ми. И щита!

Четиримата спринтираха надолу по хълма.

— Можеш да го надвиеш, нали? — запита принцесата, докато му окачваше амулета. Тя трепереше. — Ще го победиш за мен, нали? Не можеш да ме оставиш като Емъри и Хилфред. Знаеш, че не бих понесла това, нали? Знаеш това — трябва да победиш.

— За вас? Всичко — рече той и я целуна, притискайки я към себе си.

Момчетата се върнаха и разопаковаха вързопа, разкривайки брилянтната броня на Джериш Грелад.

— Помогнете да я навлека — каза Ейдриън. Всички, включително Дигън и Майрън, се заеха да помагат с каквото могат.

Пред тях изникна елф, държащ една от странните алебарди, които бяха видели изобразени в Персепликуис. Протегна я към Ейдриън.

— Знаеш ли как да използваш това? — попита Ариста.

— Никога не съм докосвал преди.

— Нещо ми подсказва, че той е — рече тя, докато от другата страна на полето лорд Ирауондона повдигна своята алебарда с раздалечени ръце. Завъртя я със забележителна скорост, така че остриетата запяха.

— Да, смятам, че сте права.

Ейдриън си пое дъх и се обърна към нея. Очите им се срещнаха в мига, в който слънцето просия над дърветата и обля лицата им. Ейдриън изглеждаше красив, блестейки в златната си броня. Приличаше на древен бог, преродил се в света на хората.

Жрецът на Феррол изкрещя нещо и Майрън нямаше нужда да го превежда.

Беше време.

Ариста се затрудняваше да диша и краката ѝ омекнаха, гледайки как Ейдриън пристъпва в кръга факли. Той пристъпи в центъра и зачака, стъпвайки здраво в утъпкания сняг, променяйки захвата си на странното оръжие.

Тя погледна към Моуиндули, който вече не се усмихваше. Лицето му показваше загриженост, докато Ирауондона пристъпваше в кръга. Сините факли проблясваха при преминаването му, елфическият лорд крачеше небрежно, уверено.

— Ейдриън е най-добрият в света, Ариста — прошепна ѝ Моувин. — По-добър от Пикърингови, по-добър от Брага, по-добър от…

— По-добър от елфически лорд? — остро запита тя. — Който вероятно си е играл с това оръжие от малък — от около хиляда и петстотин години!

Барабаните прогърмяха, а роговете още веднъж нададоха остър звук, наранил ушите ѝ. Тя се опита да преглътне, но откри, че в гърлото ѝ е заседнала буца. Сърцето бясно блъскаше в гърдите ѝ, ръцете ѝ се повдигнаха, сякаш в опит да го задържат.