Читать «Персепликуис» онлайн - страница 229

Изправи се и се протегна, мислейки колко голям е станал. Все още беше рано, слънцето едва надничаше над дърветата, мятайки лъчи светлина под остър ъгъл — снежните кристалчета блестяха. Вече беше по-топло, но нощният мраз още не си бе отишъл. Прецени, че влажността го кара да се чувства по-зле. Студът имаше това предимство, че въздухът и снегът бяха сухи.

Майнс отиде до чакащата го редица коне. Познаваше всички по име, те също го разпознаваха. Главите им се обърнаха, ушите им се насочиха в негова посока. Имаха късмет. Жестокият студ бе се вдигнал рязко и никой от конете не умря. Дори онзи, за който Майнс бе сигурен, че е спрял да диша.

— Добро утро, дами и господа — поздрави ги той, както правеше всяка сутрин — с кимване и помахване с ръка. — Как сме в това жалко подобие на ден, а? Какво, Симпълтън? Не си съгласен? Смяташ, че денят е добър? По-топъл от вчерашната утрин? Е, не зная дали да се съглася, сър. Какво, Мишка? Изразяваш съгласие със Симпълтън? Хм, не зная. Просто изглежда… прекалено тихо. Твърде тихо.

Така беше. Майнс стоеше с крака в кишата и се ослушваше. Никакъв вятър, никакъв звук. Странен покой, сякаш светът бе умрял.

Може би наистина е така.

Кой знае какво се бе случило на север, а и на юг.

Ами ако всички са мъртви? Ако сме останали само ние четиримата?

Гарван изграчи в недалечно дърво. Мрачният му повик направи тишината потискаща. Майнс провери въжетата на конете, убеждавайки се, че са още здрави, сетне разтвори торбите със зоб. По принцип животните се блъскаха, опитвайки се да заровят муцуни, но тази сутрин нещо привлече вниманието им. Главите им се обърнаха, ушите им потръпнаха наляво, големите им очи се взираха.

— Някой идва? — прошепна Майнс на Принцеса. Главата ѝ се раздвижи нагоре и надолу, което го шокира, но тогава тя допълни това и с поклащане.

Няколко мига по-късно чу копита и изтича обратно в Бърлогата да събуди другите.

— Кой е? — прошепна Бранд.

— Как бих могъл да зная? — отвърна Майнс, влизайки изцяло.

— Със сигурност не са Ейдриън и останалите — изтъкна Елбрайт. — Те оставиха конете си тук.

— Може би Ренуик се връща? — предположи с надежда Кайн. Това предизвика няколко утвърдителни погледа и кимвания.

— Един от нас трябва да погледне — заповедно каза Елбрайт, коленичейки и нахлузвайки наметало.

— Няма да съм аз — каза Майнс. — Нека Бранд да иде. Той е храбрият.

— Тихо — сопна се Елбрайт. — Аз ще ида.

Отдръпна малко от платнището и се огледа.

— Виждаш ли ги? — попита Кайн.

— Не.

— Може би са…

— Шт! — Елбрайт вдигна ръка. — Чуйте.

Слаби гласове нарушиха покоя на зимното утро.

— Слезли са тук — рече глас.

— Божичко! Това изглежда доста неприятно. Убеден ли е Ваша милост?

— Абсолютно.

— Не звучат като елфи — прошепна Кайн.

— Сякаш знаеш как говорят елфите — рече Майнс.

— Не звучи и като Ренуик — добави Бранд.

— Ще млъкнете ли! — просъска Елбрайт, шляпвайки Кайн по главата.

— Толкова е дълбоко, че не се вижда дъното — рече отново слабият глас.

— Наистина е много дълбоко.

— Няма следи наблизо.