Читать «Персепликуис» онлайн - страница 227

— Заставам зад всяка своя дума — твърдо каза той. — Ами вие? Съжалявате ли?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Когато се събудих, помислих, че може да е било прекрасен сън. Никога не съм се смятала за типа жена, която мъжете желаят. Аз съм нахакана, властна, бъркам се където не ми е работа и си позволявам да имам мнение по твърде много въпроси — въпроси, от които жените не бива да се интересуват. Никога дори не съм си правила труда да се направя на привлекателна. Отбягвах танците, никога не съм се появявала с вдигната коса и изрязана рокля. Нямам си представа от флирт — тя въздъхна и прокара ръка през сплетената си коса. — Преди не се интересувах как изглеждам, но сега… сега за пръв път искам да бъда красива — за теб.

— Намирам ви за красива.

— Тъмно е.

— О, почакайте — Ейдриън се пресегна към раницата си. — Затворете си очите.

— Защо?

— Просто го направете и протегнете ръце.

Тя последва заръките, чувствайки се малко глупаво, докато го чу да тършува из раницата, сетне настъпи тишина. Миг по-късно тя усети нещо в ръцете си. Пръстите ѝ се свиха и тя разбра какво е, още преди да отвори очи. Започна да плаче.

— Какво има? — попита Ейдриън, внезапно паникьосан.

— Нищо — отвърна тя, бършейки сълзите. Трябваше да престане с плача, той щеше да си помисли, че тя циври непрекъснато.

— Тогава защо плачете?

— Всичко е наред. Щастлива съм.

— Така ли? — скептично запита Ейдриън.

Тя кимна, усмихвайки се през сълзи.

— Не си струва да се вълнувате толкова. Всичко друго в онова място беше от злато и инкрустирано с бижута. Дори не съм сигурен, че е истинско сребро. Всъщност бях толкова разочарован, че изобщо не възнамерявах да ви изненадвам, но след като казахте…

— Това е най-прекрасният подарък, който би могъл да ми дадеш.

Ейдриън сви рамене.

— Това е просто четка за коса.

— Да — каза тя. — Така е.

Глава 25

Пристигането

Модина се изправи срещу гиларабрина. Изчакваше го да атакува, да убие нея и семейството ѝ. Ала звярът не стори нищо подобно. Чудовището се взря в нея за миг, сетне разпери криле и отлетя.

Всички се взираха напрегнато през дупката, заменила стената.

— Коне — рече някой и скоро Модина също чу тропота на копита.

Дузина елфи се появиха, яхнали бели коне. Носеха шлемове с лъвски глави и морави наметала, които покриваха животните им. Сваляйки шлемовете си едновременно, те се отличиха с дълга бяла коса, заострени уши, наклонени вежди и сияещо зелени очи, в които сякаш танцуваше вълшебен пламък.

Най-предният ездач огледа руините на замъка. Самият жест, с който извърташе глава, показваше защо някога са били смятани за богове. Очите му се спряха на Модина. Амилия се зачуди как императрицата издържа на този поглед.

— Ер ун дон Ирауондона фей Асендуайр. Сусйен ви еуриан Новрон фей Инстария? — попита той. Гласът му отекна звънлив като кристал.

Модина продължаваше да се взира в елфа.

Нимбус се изправи и като се приближи до Модина, отговори:

— Ер ун дон Модина ви еуриан Новрон фей Инстария.