Читать «Персепликуис» онлайн - страница 231

— Но пак са елфите! — каза Елбрайт. — Идват!

— Да — патриархът погледна по протежение на хълма, сетне към дупката. — Сега вече е надпревара.

Глава 26

Завръщането

— Обожавам тази пещера — каза Ариста, докато разстилаха одеяла върху плоската скала. Над главите им светещите червеи премигваха. За пръв път тя осъзна колко ѝ липсва небето. Магнус отново струпваше пламтящите си камъни.

— Това е нищо в сравнение с чудесата, които съм виждал в дълбините. Дядо ми веднъж ме отведе в Дитмарските планини на място, известно само на него. Каза ми, че трябвало да зная откъде идвам. Отведе ме дълбоко в пукнатина, където река се гмурваше под земята. Бяхме вътре със седмици. Майка и татко бяха побеснели, когато накрая се върнахме. Не искаха да си пълня главата с разни идеи. Те вече се бяха предали, но дядо ми — той знаеше.

Магнус удари два камъка.

— Показаните ми от него неща бяха удивителни. Пещери, стократно по-големи от тази, направени от сияещ кристал, така че един-едничък светещ камък можеше да ги освети като ден. Каменни катедрали със стълбове и зъбести скали, водопади толкова високи, че ревът не се чува. Всичко беше толкова обширно, толкова грамадно, толкова необятно — чувствахме се ужасно дребни. Понякога е трудно да се вярва в Дром, виждайки какво е станало с народа му, но на места като това и като онези, показани ми от дядо, сякаш виждам лицето на бога.

Ариста постла одеялото си до Ейдриън.

— Какво се опитваш да направиш, Магнус? — попита боецът.

— Да ни снабдя с малко светлина. Тук има множество такива камъни. Дядо ми беше показал как да ги запаля — по-скоро да ги накарам да тлеят.

— Нека помогна — Ариста направи скромно движение и камъните пламнаха като лагерен огън.

Джуджето се намръщи.

— Не, не. Спри го. Мога и сам.

Ариста плесна с ръце и пламъците изчезнаха.

— Просто исках да помогна.

— Да, но това не е естествено.

— А да накараш камъните да засияят, като ги удряш един в друг, е? — поинтересува се Ейдриън.

— Да — ако си джудже.

Магнус извлече сияние и останалите се насъбраха около огъня, за да ядат. Запасите на всички привършваха, така че се надяваха да излязат на повърхността утре, иначе последната част от пътуването щеше да мине под знака на глада.

— Аха! — възкликна Майрън. Бе разгърнал книгите си близо до камъните, доволен от наличието на четивна светлина.

— Откри правилното произношение на друго име? — запита Ейдриън. — Истинското име на Дигън е Гуайнт?

— Мм? О, не, открих Моуиндули — онзи, за когото споменават Антън Булард и Есрахаддон.

— Открил си го?

— Да, в тази книга. Откакто прочетох последните думи на господин Булард, се опитвам да намеря информация за него. Прецених, че трябва да е прочел за това малко преди да умре. И тъй като това бяха единствените книги в библиотеката, логично беше, че Моуиндули се споменава някъде в тях. Оказа се в последната — „Миграция на народите“ от принцеса Феърлейн. Всъщност представлява пристрастно изложен разказ как кланът Инстария завладял елфическата империя. Но споменава Новрон, рога и Моуиндули.