Читать «Персепликуис» онлайн - страница 230

— Все още са вътре, все още извличат тайни и разбуждат стари спомени, но вече се връщат. Близко са и рогът е у тях.

— Откъде знаете това?

— Наречи го… старческа интуиция.

— Това е добре, нали? Че имат рога?

— О, да, много добре.

Хрупането на снега се усили.

— Идват насам — рече Елбрайт.

— Виждаш ли ги? — запита Кайн.

— Четирима са. Единият от тях прилича на свещеник с черно расо, двама са войници, има и някакъв старец с пъстра роба и дълга бяла коса. Войниците изглеждат странно.

— Какво правят тук? — попита Бранд.

— Конете им — рече глас отвън. Вече бяха много по-близо. Момчетата чуваха шляпането на кишата. — Можете да излезете, момчета.

Те се спогледаха нервно.

— Ренуик, Елбрайт, Кайн, Майнс, елате, ще закусваме.

Елбрайт излезе първи, предпазливо промушвайки се изпод платнището. Главата му се завъртя. Останалите го последваха бавно, присвивайки очи на слънцето. Точно както Елбрайт бе описал, пред тях стояха четирима мъже. Изглеждаха ужасно не на място. Мъжът с дългата бяла коса носеше одежди в пурпур, червено и златно, облягаше се на жезъл. От двете му страни стояха войниците — имаха златни нагръдници и шлемове. Панталоните им също бяха шарени — червено, пурпурно и жълто. Всеки от тях носеше копие и меч. Свещеникът беше единственият нормален на вид, отпуснал тежестта си на един крак, облечен в еднообразните одежди на нифронски свещеник.

— Кои сте вие? — попита Елбрайт.

— Това е Негова милост патриархът на нифронската църква — каза им свещеникът.

— О — рече Елбрайт, кимайки. Майнс знаеше, че приятелят му се опитва да звучи така, сякаш знае за кого става въпрос. Елбрайт винаги правеше това, представяйки се за по-обигран, отколкото беше в действителност.

— Това са телохранителите му, а аз съм монсеньор Мъртън от Гхент.

— За нас знаете кои сме — каза Елбрайт. — Какво правите тук?

— Просто изчакваме — отговори патриархът. — Подобно на вас — чакаме ги да се изкатерят от онази дупка и да променят света завинаги. Със сигурност няма да ни осъдите, че искаме да станем свидетели от първия ред.

Старецът погледна към телохранителите си и те отстъпиха.

— Как е Ренуик? — запита Майнс. — Успя ли да стигне до Акуеста?

— Съжалявам — отвърна монсеньор Мъртън. — Пътувахме по море до Вернес, а оттам с карета. Напуснахме преди известно време, така че е напълно възможно да е пристигнал след заминаването ни. Той ваш приятел ли беше?

Майнс кимна.

— Отправи се към Акуеста с новини, че елфите нападат от югоизток — рече Бранд. — Минаха съвсем наблизо.

— Съжалявам, че не мога да ви кажа повече — каза свещеникът.

— Приятно местенце си имате тук — спомена старецът, като се оглеждаше. — Хубаво е, че лагерувате под зеленика. Харесва ми да гледам зеленината в такъв ден, когато сякаш цветът е бил изсмукан. Зимата бе дълга и студена, но скоро ще приключи. Ще разцъфне нов свят.

Майнс чу музика в далечината и веднага издигна ръце към ушите си.

— Това…? — попита Елбрайт разтревожено, също вдигайки ръце, когато Майнс кимна.

— Спокойно, момчета — каза патриархът. — Тази мелодия не е омагьосана. Това е „Ибин Рин“, ериванският химн.