Читать «Персепликуис» онлайн - страница 226

— Възнамерявал си да ни предадеш — отново? — попита Ройс.

— Да.

— Щял си да ме убиеш? — попита Гаунт.

Ройс се взираше в Магнус, свеждайки за миг очи към кинжала.

Майрън и Ариста го гледаха с напрегнато очакване.

— Защо ми казваш това?

Джуджето се поколеба за миг.

— Защото… Магнус умря, преди да е приключил.

Ройс продължаваше да се взира в джуджето, въртейки кинжала из ръце, присвивайки устни. Хвърли поглед към Майрън и Ариста, сетне кимна.

— Никога не съм харесвал дребния кучи син — протегна кинжала. — Не мисля, че ще ми е нужен.

Известно време Магнус само се взираше в оръжието. Изглежда се затрудняваше да диша. Накрая се изправи.

— Не — джуджето поклати глава. — Магнус смяташе — когато му даде кинжала — че това е най-ценният дар, който може да получи. Грешеше.

Ройс кимна и мушна Алвърстоун в гънките на наметалото си. Грабна въжето и започна да се катери.

Магнус изглеждаше замаян.

— Добре ли си? — попита Майрън.

— Не зная — джуджето гледаше към палубата. — Ако Магнус умря, то кой съм аз?

— Когото поискаш да бъдеш — каза монахът. — Това е удивителен дар.

* * *

— Колко далече сме? — попита Ариста, приседнала край Ейдриън. Боецът все още се сражаваше с кораба, опитвайки се да го поддържа в равновесие.

— Не съм сигурен, но ако съдя по последното прекосяване, трябва да видим земя в рамките на следващия час, освен ако двамата с Ройс не сме омешали курса или аз не ни потопя. Твърде насам и платната падат, губим тяга и не можем да маневрираме. Твърде натам и вятърът ще ни обърне. А с Уайът изглеждаше толкова лесно.

— Истина ли е онова, което ми каза Магнус? Че сте ги намерили?

Ейдриън тъжно кимна.

— Той беше добър човек — и двамата бяха. Не спирам да си мисля за Али. Те бяха единственото ѝ семейство. Какво ще стане сега с нея?

Тя кимна. Толкова много смърт, толкова много тъга, че имаше моменти, в които сякаш щеше да се удави. Над тях платната плющяха като чаршафите на камериерка, оправяща легло. Халките потракваха, вълните се разбиваха в корпуса.

Тя гледаше застаналия на кормилото Ейдриън, вдигнал брадичка, изпънал гръб, взиращ се във вълните. Вятърът развяваше косата му назад, разкривайки загрубяло лице, но не сурово или погрозняло. Бе навил ръкави и мускулите на ръцете му се издуваха. Забеляза белези. Два от тях изглеждаха пресни. Ръцете му бяха големи, а кожата му бе загоряла, така че ноктите му се открояваха. Беше хубавец, но едва сега забелязваше това. Не видът му я бе привлякъл. А топлотата му, добротата, чувството за хумор и това колко сигурна се чувстваше край него в студената, мрачна нощ. И все пак трябваше да признае, че той беше красив в одеждите си от сурова кожа и груб плат. Зачуди се колко жени бяха забелязали това и колко беше познал той. Хвърли поглед към морето зад тях. Гробницата на императорите изглеждаше много далеч.

— Така и нямахме възможност да поговорим откакто излязохме — тя погледна към вълните, разцепвани от носа. — Ти каза някои неща, които… е, може би са били предназначени само за там. И двамата си мислехме, че ще умрем, а в такива моменти хората…