Читать «Персепликуис» онлайн - страница 224

— Защо ми даде това? Исках да го разгледам, да! Щях да стана негов роб в замяна на възможността да го изследвам за една седмица. И тогава той просто ми го даде. Не си го взе обратно и дори не е казал дума. Това… това… това е най-красивото нещо, което съм съзирал — струва повече от планина злато, повече от всички онези съкровища в гробницата. Той просто ми го даде. А след всичко сторено от мен, трябваше просто да ме убие с него. Както и вие. И двамата трябваше да пеете и танцувате, когато…

Ръката му се плъзна към стомаха и той прехапа долната си устна, при което остатъкът от брадата му се изправи.

— Защо го направихте? Защо?

Джуджето се взираше в нея с отчаяно изражение на лицето си — изпълнено с болка, сякаш по някакъв начин принцесата го измъчваше.

— Не исках да умреш — отвърна просто тя. — Не съм се замисляла. Ти умираше, а аз можех да те спася, така че го направих.

— Но можеше да умрете, нали?

Тя сви рамене.

Магнус продължаваше да се взира в нея, като че щеше да се нахвърли отгоре ѝ или да избухне в сълзи.

— Защо виждаш в това такъв проблем? Не се ли радваш да бъдеш жив?

— Не! — изкрещя той.

През рамото си тя видя Гаунт и Моувин да се взират, но вече с притеснени лица.

— Трябваше да ме оставите да умра — трябваше да ме оставите да умра. Всичко щеше да е наред, ако просто ме бяхте оставили.

— Защо? — попита тя. — Защо щеше да е по-добре?

— Не заслужавам да живея, ето защо. И сега…

Той мрачно погледна към морето.

— Какво? Какво ще се случи сега?

— Точно това е, не зная. Вече не зная какво да правя. Мразел съм ви толкова дълго.

— Мен? — запита смаяно тя. — Какво съм…

— Всички вас — хората. Водата напълни пещерите, така че дойдохме да ви помогнем — не милостиня, а честна размяна, работа срещу заплащане. Вие се съгласихте на справедлива цена. И тогава ни наблъскахте в гетото Барак в Трент. Копахме руда в Дитмарската планинска верига и ни платихте добре, сетне дойдоха данъци. Данъци, че живеем в мръсните ви колиби; данъци върху купеното и продаденото от нас, данъци за отгледаната от нас реколта, данъци, задето не сме членове на нифронската църква — данъци, задето сме джуджета. Данъци толкова високи, че мнозина от нас загърбиха Дром и започнаха да почитат вашия бог, но вие пак не ни приехте. Не ни дадохте привилегията да носим оръжия, да яздим коне. Работехме ден и нощ и пак не изкарвахме достатъчно, за да се нахраним. Заборчахме и вие направихте от нас роби. Видът ви подкарваше с камшици моя народ на работа и ни избиваше, когато се опитахме да се махнем. Нарекоха ни крадци, задето искахме да бъдем свободни — отвратено поклати глава. — Цялото ми семейство — кланът Дерин — роби на човеците — той изплю последните думи. — Елфите никога не са се отнасяли толкова зле с нас. И не бяха само семейството ми, а всички джуджета.

Посочи с палец към Майрън.

— Той знае. Разказа как преди векове джуджетата ви се притекли на помощ, помогнали ви в отчаян момент. А как ни се отплащате вие? Кажете ми, принцесо, може ли джудже да бъде гражданин в Меленгар? — не дочака отговора ѝ. — На джуджетата никъде не дават гражданство. Без такова не можеш да упражняваш занаят. Не можеш да влезеш в гилдия или да търгуваш. Не можеш да работиш легално. А дори и в Меленгар ни блъсвахте в най-гнусните ъгълчета, улиците в подножието, където се стичат отпадните води, където колибите гният и в топло време не можеш да дишаш. Прапрадядо ми е работил по Дръминдор! — той се изпъна, произнасяйки името на древната джуджешка крепост. — Сега човеците я оскверняват.