Читать «Персепликуис» онлайн - страница 223

— Къде са Уайът и Елдън? — попита тя.

— Мъртви — студено отвърна джуджето.

— О — отвърна тя, разстроена от резкия отговор. Облегна се назад, забравяйки да сдъвче ореха, докато си припомняше моряците.

Харесваше и двамата. Съжаляваше, че не ѝ бе останало време да говори с тях, но пък предполагаше, че така или иначе Елдън бе говорил само с Майрън. Плъзна ръка в джоба си и извади малката фигурка, която Елдън ѝ беше издълбал. Погали я с пръст.

— Бедната Али — рече тя, поклащайки тъжно глава. Тогава я осени мисъл. — Сигурен ли си, че са мъртви? Или гоблините просто са ги отвели? Някой видя ли…

— Открихме ги отчасти изядени — изръмжа Магнус. — Краката и ръцете на Уайът ги нямаше, гръдният му кош беше разчупен — като пуйка, подготвена за пълнене. Само половината лице на Елдън си беше на мястото, кожата висеше на една страна, а белези от зъби…

— Достатъчно! — спря го тя, вдигайки ръце пред лицето си. — Разбрах. Не е нужно да си толкова… живописен!

— Вие попитахте — рече язвително той.

Тя се взря в него.

Джуджето не ѝ обърна внимание. Изпуфтя, изправи се и започна да се отдалечава.

— Магнус — каза тя, спирайки го. — Какво има?

— Какво искате да кажете? — рече той, но не се обърна. Отиде до борда на кораба, където се загледа във фосфоресциращите вълни.

— Държиш се, сякаш си ми ядосан.

Той изръмжа на себе си нещо на джуджешки, все още отказвайки да я погледне.

Отпред вятърът все още си играеше с кливера. Майрън и Гаунт бяха спрели, взирайки се в тях. Ройс крещеше на Моувин нещо за реи и гротщаги.

— Магнус? — попита тя.

— Защо го направихте? — изтърси джуджето.

— Кое?

Той най-сетне се извъртя с лице към нея. Очите му бяха груби и осъдителни.

— Защо ми спасихте живота?

Тя не знаеше какво да каже.

— Какво ви интересува дали ще умра! — изръмжа той с пламнали очи. — Какво значение има — вие сте принцеса, аз съм просто джудже. Принудихте ме да дойда пряко волята ми. Отрязахте ми половината брада. Знаете ли какво означава брадата за едно джудже. Не, разбира се, виждам го в очите ви. Не знаете нищо за джуджетата! — той размаха скъсената брада към нея. — Получихте каквото искахте от мен — имате проклетия рог! И си намерихте обратния път. Вече не съм ви нужен. Тогава защо? Защо го направихте? Защо… защо…

Той стисна зъби, присви очи, сетне ги затвори. Извърна глава.

Тя отстъпи шокирана.

— Защо си рискувахте живота, за да спасите моя? — рече той с глас сега не по-висок от шепот. — Ейдриън каза, че едва не сте умрели — спрели сте да дишате както с Олрик. Каза, че със сигурност ви помислил за мъртва. Той ви беше брат! — изкрещя Магнус. — Но аз… аз убих баща ви! Забравихте ли това? Аз бях онзи, който ви заключи в кулата. Затворих вратата пред двама ви с Ройс и ви изоставих в тъмницата в Акуеста, оставяйки ви да гладувате до смърт. Всичко това мина ли ви през ума? Сега Олрик е мъртъв. Семейството ви го няма. Кралството ви го няма — нямате нищо, а Ройс…

Той изтегли сияещия кинжал.