Читать «Персепликуис» онлайн - страница 222

— Той е жив! — изкрещя Моувин.

Едновременно извърнаха глави, за да видят как джуджето се изправя замаяно. Магнус погледна към Ариста и зарида.

— Раната — каза Моувин, поклащайки невярващо глава. — Излекувана е.

— Казах ти, че мога да го направя — прошепна тя.

* * *

Ариста се събуди сред нежното поклащане на кораба в морето. Отново се чувстваше физически изцедена, тялото ѝ беше налято с олово. Ръцете ѝ трепереха. Откри раницата си край леглото и мушна ръка вътре, търсейки храна. Напипа дажба и мълчаливо благодари на Ибис Тинли, като че той беше богът на храната. Омете осоленото свинско, хляба и туршията. Отпи три глътки вода и се облегна за миг на стената. Храненето я бе изтощило.

Заслуша се в кораба. Той проскърцваше и стенеше — соло и хор — повдигайки се нагоре-надолу по вълните. Остави движението да поклаща главата ѝ, чувствайки как храната си върши своето.

Помисли си за Олрик и в мрака видя лицето му. Младо и все пак със странни черти, с онази глупава брада, която така и не му отиваше — кралската му брада — и го правеше да изглежда по-възрастен. Така и не се беше сгъстила напълно. Помисли си за баща си и четките за коса, които той ѝ носеше — неговият начин да изрази любовта си към нея. Спомни си огледалото на майка си с лебедите, изгубено при срутването на кулата. Вече всичко бе изгубено, цял Медфорд със сигурност, вероятно и цял Меленгар. Все още чуваше майчиния глас и помнеше как бе долетял до нея от светлината.

Какво е това място?

Бе се приближила два пъти към него. С Магнус беше по-лесно. Бе видяла само неговите близки, а не своите. Те му говореха на джуджешки. Не бе разбрала думите, но значението им беше ясно — доброта, опрощение, обич.

Какво е това място? Какво ли е вътре?

От него лъхаше спокойствие и утеха, знаеше, че щеше да е добро място да почива. Ариста се нуждаеше от почивка, но не там, не още. Вземайки орехите от дажбата, тя се изкачи на палубата. Корабчето се ширна пред нея, осветено от зелените води. Ройс се беше покатерил на мачтата и имаше болезнен вид. Ейдриън беше на кормилото, държеше го здраво с две ръце и беше стиснал зъби, напрегнал внимание към вълните. Майрън и Дигън стояха на носа, пристягайки развързало се въже, заради което кливерът плющеше. Гаунт бе опънал, а монахът завързваше. Магнус седеше върху купчина въже в средата на кораба, приличащ на брадато дете, оставено да си играе на пода.

— Спящата принцеса се събуди! — долетя гласът на Моувин откъм реята. Тя му се усмихна и той ѝ махна в отговор.

— Остави я — излая крадецът. — Иди до края на реята!

Ариста прекоси палубата, спирайки при джуджето. Метна още един орех в устата си.

— Добре ли си? — попита тя.

Джуджето кимна без да я поглежда.

— Хубаво — тя приседна до него. От морето полъхна топъл вятър, който я погали по лицето, отмятайки косата ѝ назад. Тя погледна нагоре и свари Ейдриън да отклонява вниманието си от кормилото за миг, за да ѝ се усмихне и помаха. Тя отвърна, но очите му вече се бяха върнали към морето.

Отново огледа палубата, сетне повдигна глава и огледа такелажа. Всичко бе осветено от морското сияние, което правеше кораба да изглежда призрачен.