Читать «Персепликуис» онлайн - страница 221

— Наоколо е чисто — чу да казва Ройс. — Надолу по крайбрежието има гоблински кораб, обаче е на около миля разстояние, не видях движение. Той мъртъв ли е?

— Така мисля — отвърна Моувин. — Ариста се опитва да го спаси.

— Пак ли — неприветливо каза Ройс. — Нали това едва не я…

— Ще млъкнеш ли? — сопна се Ейдриън. — Млъквайте и двамата!

Ейдриън се взираше в лицето ѝ, гледайки как главата ѝ се отпуска все по-ниско, сякаш тя заспиваше.

Какво означава това? Тя изчезва ли? Умира?

Задушаваше го безсилие. Стомахът му се сви, всеки негов мускул бе напрегнат.

Раменете ѝ се отпуснаха и тя се наклони. Той се пресегна и я придърпа към себе си, притискайки отпуснатата ѝ глава към гърдите си.

Все още напява — това добър знак ли е?

Помисли си, че е. Прегръщаше я с лявата си ръка, а с десницата все още стискаше силно нейната ръка, дланта му станала хлъзгава от пот.

Ариста тръсна глава, сякаш сънува. Стори го отново. Напяването ѝ спря, тя промърмори нещо.

— Какво? — попита той. — Не ви чувам. Какво казахте?

Ново промърморване, твърде тихо, твърде неясно.

— Ариста? — каза той.

Тя спря да диша.

— Ариста!

Разтърси я.

— Ариста!

Главата ѝ се размята, разтърсвайки коса.

— Ариста, върни се! Върни се при мен! По дяволите! Върни се!

Нищо.

Бе се отпуснала върху него, безжизнена.

Стисна я здраво.

— Моля те — прошепна той. — Моля те, върни се при мен. Моля те. Не мога да те загубя — не и сега.

Повдигна главата ѝ. Тя изглеждаше заспала, както я бе виждал дузини пъти. Насън лицето ѝ придобиваше необичайна красота — не можеше да я обясни — тихо спокойствие, само дето сега не спеше. Нямаше го повдигането на гръдта ѝ, дъхът от лицето ѝ. Той притисна устни към нейните. Целуна я, но устните ѝ не помръднаха. Останаха отпуснати, безжизнени и когато той се отдръпна, тя отново увисна в ръцете му. Надяваше се, че някаква сила у него щеше да я събуди, както в приказките. Че целувката — първата им целувка — някак ще я призове обратно, ще я разбуди. Но нищо не се случи. Първата им целувка — и последната — а тя не я усети.

— Моля те — промълви той, а по страните му започнаха да се стичат сълзи. — Велики Марибор, моля те, не ми причинявай това.

Собственият му дъх секна, гърдите му бяха прекалено стегнати. Сякаш острие бе пронизало стомаха му и той падаше към гибелта си. Притискаше я здраво към себе си, допрял лице до бузата ѝ, като че това щеше…

Ръката ѝ потръпна.

Ейдриън затаи дъх.

Усети стискане.

Той стисна в отговор, по-силно от очакваното.

Тялото ѝ се вцепени. Главата ѝ се отметна. Очите и устата ѝ се разтвориха изведнъж и тя пое дъх. Вдиша рязко, сякаш току-що бе изплувала от дълбоки води.

Тя не можеше да заговори, поемайки си дъх подир дъх, снагата ѝ потръпвайки от усилие. Бавно се извърна към него и изражението ѝ се изпълни с тъга.

— Плачеш — каза тя, обърсвайки бузата му с ръка.

— Така ли? — отвърна той, премигвайки няколко пъти. — Трябва да е от морския въздух.

— Добре ли си?

Ейдриън се изсмя.

— Аз? Вие как сте?

— Добре — уморена както винаги — тя се ухили. — Но добре.