Читать «Персепликуис» онлайн - страница 220

Вождът шокирано се взираше в него. За момент Ейдриън бе не по-малко удивен, докато не усети тежестта. На гърба си носеше щита на Джериш, който бе толкова лек, че беше забравил за него. Стрелите бяха отскочили от тънкия метал като от каменен блок.

Бяха убили Ариста. Бяха убили Уайът и Елдън. Кръвта кънтеше в ушите му и мечовете му се движеха сами. Трима гоблини паднаха за секунди, сред които и вождът. Моувин се сражаваше някъде до него, но Ейдриън не му обръщаше внимание, бясно размахвайки остриета. Нов залп стрели полетяха към него. Без щит в ръка, лишен от време да отскочи, смъртта му беше сигурна. Очакваше да ги усети как пронизват гърдите и шията му. Стрелите не го достигнаха. Вместо това избухнаха в пламъци и пепелта им се посипа по палубата в мига, в който стрелите се отделиха от тетивата.

Ейдриън посече стрелците.

Оставаше само обердазът.

Стена от пламъци плъзна между двамата, която се издигаше високо всеки път, когато Ейдриън се опиташе да се доближи към него. Песента и танцът на шамана се промениха във вик на ужас, когато собствените му пламъци плъзнаха към него. Хвърлиха се върху господаря си като кучета, бити прекалено често. Обердазът изчезна сред огнен стълб, оставил овъглено петно на палубата и неприятна миризма във въздуха.

Ариста?

Ейдриън се обърна и я видя да стои невредима в сияещата роба. Съкрушителят лежеше мъртъв на палубата с парче въже, стегнато около врата му. Ройс стоеше до нея. Моувин и дори Гаунт изчакваха с окървавени остриета. На гърдите на Дигън имаше тъмно петно. По ръцете му се стичаше кръв.

— Добре ли си? — попита Ейдриън.

Гаунт кимна с изненадано изражение.

— Те продължават да се бият и с една ръка — отвърна той, звучейки леко замаян.

— Магнус! — изкрещя Ариста, втурвайки се напред.

Джуджето лежеше по лице сред локва тъмна кръв.

Внимателно го обърнаха. Виновницата за кръвта се намираше в стомаха му — от раната все още течеше. Джуджето бе в съзнание, очите му обходиха лицата им.

Пръстите му трепереха, докато неловко подскачаха по колана му. Успя да откачи Алвърстоун и кинжалът падна на палубата.

— Дайте го… на Ройс… ве… ли… ко… леп… но острие.

Очите му се затвориха.

— Не! — изкрещя Ариста. Тя приклекна, положи ръка на гърдите му и започна да напява.

— Ариста, какво правите? — попита Ейдриън.

— Връщам го обратно — отвърна тя.

— Не! Не можете! Последният път…

Тя грабна ръката му.

— Просто ме дръж и не ме пускай.

— Не! Ариста! — викна той, но вече бе късно. Беше потънала. — Ариста!

Тя стоеше на колене със затворени очи, дишайки тежко. Тихото ѝ нежно напяване напомняше на звука на котка. Ейдриън държеше малката ѝ длан между двете си ръце, опитвайки се да не стиска прекалено, но натискът да е достатъчно осезаем. Нямаше представа с какво помага това, но тъй като тя го бе помолила, само смъртта щеше да откопчи пръстите му.