Читать «Персепликуис» онлайн - страница 210

Пое дълбоко дъх и обърса ръка в роклята си, оставяйки окървавен отпечатък. Изправи се срещу нахлуващия от цепнатината вятър и закрачи както някога Амилия и Нимбус я бяха учили — с изправена глава и отметнати назад рамене. Модина прекоси стаята, чийто въздух бе сгъстен от погледите им. Единствено видът ѝ не им позволяваше да се предадат на ужаса. Тя бе последната оставаща колона, която поддържаше небето. Последната надежда в място, което надеждата вече не наричаше свой дом.

Достигайки градината, тя спря. Половината от залата за пиршества бе разрушена, но дворът лежеше в руини. Кулите и портата лежаха на земята като пръснати детски блокчета. Пекарната и параклиса се бяха срутили заедно с хамбара. Ечемикът се бе разпилял като някакъв боклук. Струпаните край кухнята дърва бяха все още подредени на купчинка, контрастирайки странно.

Тъй като стената на двореца вече я нямаше, тя можеше да види града. Стълбове дим се издигаха отвсякъде. Пепелта се носеше призрачно из пейзажа. Множество тела — мъртви или в процес на умиране. Войници, рицари, търговци и работници лежаха по улиците. Липсващи сгради оформяха празноти в гледката, която знаеше толкова добре — стари приятели, някога обрамчени от прозореца ѝ. Други стояха изкривени, лишени от части. В тъмния въздух се виеха познати форми. Видя ги да се вият, да се стрелват като ястреби, идвайки към нея. Гръмовен писък разтърси двора и огромен крилат гиларабрин се приземи там, където някога имаше зеленчукова градина.

Тя погледна назад.

— Вярвате ли в мен? — просто запита тя. — Вярвате ли, че мога да ви спася?

Мълчание, но няколко глави кимнаха, тези на Амилия и Нимбус бяха сред тях.

— Аз съм потомка на последния император — рече тя с гръмък ясен глас. — Аз съм дъщерята на Новрон, дъщерята на Марибор. Аз съм императрица Модина Новронска! Това е моят град, моята земя, а вие сте моите хора. Елфите не ще ви завземат!

При звука на гласа ѝ гиларабринът се обърна и я погледна.

Модина хвърли поглед към онези в залата. Ръсел Ботуик бе прегърнал Лина и Тад, а Нимбус беше обвил ръце около Амилия, която повдигна очи към нея и започна да плаче.

Глава 24

Дарът

Тихо е като гроб, помисли си Ейдриън в мрака. Последният фенер бе затихнал преди известно време, по подобие на разговора. Ройс бе разпитвал Майрън за лингвистика, но дори и това замря.

Намираше се в гробницата на Новрон, мястото на вечния покой на спасителя на човечеството. За това място се говореше, че е митично, приказка, легенда — а ето, че той стоеше вътре. Част от първите, прекосили прага ѝ за хилядолетие. Това се казваше постижение — и то удивително.

Ейдриън се бе облегнал на стената, отпуснал десницата си върху урна, вероятно струваща десет хиляди златни тенента. Бе качил краката си върху статуетка на златен овен. Ако не друго, поне щеше да умре богат.