Читать «Персепликуис» онлайн - страница 211

Виж докъде стигна. Бащиният глас отекна в главата му, плътен и силен, както го бе запомнил като малък. Почти можеше да види баща си да се извисява над него, изпъстрен с капчици пот, препасал кожената престилка и хванал щипци.

Всичко, на което те научих, ти прахоса за пари и слава. Какво ти донесе това? В нозете си имаш повече богатства от крал, а на изток все още скандират Галенти, но сега, когато стоиш пред края, можеш ли да кажеш, че животът ти си е струвал? Това ли диреше, когато напусна Хинтиндар? Това ли е величието, към което се стремеше?

Ейдриън махна ръката си от урната и свали крака от овена.

Каза ми, че ще станеш велик герой. Покажи ми тогава. Покажи ми едничко нещо, което да оправдае досегашния ти живот. Нещо създадено. Нещо спечелено. Нещо заслужено. Нещо научено. Има ли такова нещо? Има ли какво да покажеш?

Ейдриън наклони глава и огледа гробницата. В другия край съзираше синкавото сияние.

Дълго време се взира в него. В мрака бе трудно да определи времето. Светлината леко се усилваше и отслабваше — вероятно с дишането ѝ, предположи той. Нямаше представа дали промяната бе нейно дело или на робата.

Има ли какво да покажа? — запита се той.

Ейдриън се изправи. Протегна ръце и започна да се движи покрай стената към входа на криптата. Само тя беше там. Свита в една от нишите, седнала зад саркофага, онзи с природните сцени по стените. Бе забила чело в коленете си, а краката ѝ бяха обгърнати с ръце.

Той приседна до нея. Светлината на робата ѝ засия леко и главата ѝ се наклони. Сълзите бяха прокарали множество бразди по бузите ѝ. Тя премигна към него и обърса очи.

— Привет — каза Ариста.

— Здравейте — отвърна боецът. — Кошмар?

Ариста поспря, сетне тъжно поклати глава.

— Не — не сънувах. Чудя се какво означава това.

— Според мен, че сме приключили.

Принцесата кимна.

— Предполагам.

— Всички са в гробницата на Новрон. Защо дойдохте тук?

— Не зная — отговори тя. — Вероятно съм искала да остана сама. Обмислях живота си — всички онези неща, за които съжалявам. Нещата, които никога не сторих. Които трябваше да сторя. Направеното, което ми се иска да не бях. Знаеш, подобни веселби. Този тип мисли най-добре вървят насаме. Ами ти? Ти какво си мислеше?

— Подобни неща.

— Така ли? И какво?

— Ами… — рече той, прочиствайки гърло. — Интересно, че питате. Има много неща, които ми се ще да не бях правил, но… оказа се, че има само едно нещо, което ми се иска да бях сторил, но не го направих.

Тя повдигна вежди.

— Наистина? Късметлия си — почти като Майрън.

— Мда — рече неловко той.

— И какво е то?

— Нещата стоят така. В момента завиждам на Ройс. Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но е истина. Животът на Ройс е от онзи тип, за който майките предупреждават децата си, че ще имат, ако не слушат. Сякаш боговете са подели заговор срещу него от самия ден на раждането му. Нищо чудно, че е станал такъв. Когато го срещнах за първи път, той беше доста страшничък.

— Беше?

— Да, не като сега — наистина страховит, от типа „никога не обръщай гръб на подобен човек“. Но Аркадиус видя у него нещо, което никой друг не е успял да съзре. Предполагам такава е работата на магьосниците — да надничат в душите. Да забелязват онова, което останалият свят не може да види.