Читать «Персепликуис» онлайн - страница 209

В мрак, когато мраз пронизва ледно, студени кат гибел по хълма пълзят. Врати и прозорци строшават, дошли да сбиват, кълцат и секат. Сенки блъскат по вратата, тропат с барабани на страха. Повери на Марибор съдбата, ала силно, та да чуе ти гласа. Вълните корпуса разбиват на слутания кораб в океана; вихър тъканта раздира, надежда малко ти остана. Сенки, тропащи по кила в ритъм страховит. На Марибор се уповавай, но гръмко, за да има сила. Крачиш в мрачната гора с неизвлечена поука. Стъпки тропат зад гърба — бягаш, докато се схлупиш. Сенки тропат и по друма, в маршировка на страха. Марибор отправяй думи, но силно, за да чуе песента. Човек се клател на ръба, но Новрон гибелта завзел, дошъл по божия съдба за нашия апел. Сенки тропат по вратите, наблизо барабани кънтят. Вярват ли у Марибор душите, той тук е и излишен е страхът.

Нов трус удари залата. Мраморният под се напука като сухар, едната половина издигайки се рязко, а другата хлътвайки надолу. Помещението се изпълни с писъци. Прислужницата Емили от Глъстън полетя към заформящата се пропаст и бе уловена в последния момент от Ленар Пикъринг и Аленда Ланаклин, всяка от които сграбчи по една китка. Пореден трус — и трите се плъзнаха към ръба. Тад и Ръсел Ботуик скочиха, сграбчвайки ги за глезените, извличайки дамите на по-високо.

— Хванете се един за друг, за бога! — изкрещя херцогинята на Рочел. Духаше леден въздух. Модина го усещаше върху бузата си. Огромна пукнатина се бе появила откъм наветрената страна на залата. Стената се олюляваше като пияница.

— Отдръпнете се! — нареди Модина, давайки знак с ръце. Телата се хвърлиха напред, когато част от стената полетя надолу. Писъците и виковете затихнаха ужасяващо кратко. Таванът започна да се разпада, което допринесе за допълнителното нацепване на пода. Пред очите на Модина тридесет души бяха премазани от блокове.

Онези наблизо издърпваха ранените от отломките. Императрицата видя стърчаща ръка и се приближи напред, разчиствайки парчетиите. Разпозна го по оцапаните с мастило пръсти. Повдигна ръката на чиновника към гърдите си, изпълнена с болезнено учудване защо го беше разпознала именно по нея, а не по лицето. Той не дишаше, от носа и очите му се стичаше кръв.

— Ваше Високопреосвещенство? — рече Нимбус.

— Модина? — повика я Амилия с треперещ глас.

Модина се обърна и видя всички да я гледат. Залата бе утихнала. Всички лица бяха изплашени, всички очи бяха изпълнени с молба. Тя се изправи бавно, сякаш застанала сред ято птици. Паниката бе на един миг разстояние. Усещаше я да пулсира навсякъде около нея — в рева на децата, в сълзите на майките, в напевите на мъжете, които се поклащаха.