Читать «Персепликуис» онлайн - страница 212

Ейдриън се размести неловко, усещайки студенината на камъка през дебелия слой прах. Кръстоса крака и се приведе напред.

— Отнема страшно много време Ройс да се довери на някого. Ако трябва да съм честен, още не съм напълно сигурен дали ми се доверява изцяло, но на нея се доверяваше. Гуен го промени. Стори невъзможното, за да го направи щастлив. Дори и сега мисълта Ройс да се усмихва е — в добрия смисъл — като сняг през лятото или овце да си играят с вълци. Това не е възможно от проста симпатия към момиче. Между тях имаше нещо специално, нещо дълбоко. Тя присъства в живота му само за кратко, но сега поне той знае какво е чувството. Разбирате ли ме?

— Да — каза тя. — Разбирам.

— Ето за това съжалявам.

— Не можеш да съжаляваш за подобно нещо — рече тя, като почти се засмя. — Как можеш да съжаляваш, че не си намерил истинската любов? Това е като да се каеш, че не си се родил гений. Не е във властта на хората. Или се случва, или не. Това е дар — подарък, който повечето никога не получават. Всъщност като се замислиш, то е по-скоро като чудо. Първо трябва да откриеш този човек, сетне трябва да го накараш да осъзнае какво наистина означава той за теб — точно това е нелепо трудно. Тогава… — тя поспря, загледана в някаква далечина. — Тогава този човек трябва те почувства по същия начин. Като да търсиш специална снежинка, а дори и да я намериш, това все още да не е достатъчно. Трябва да откриеш същата като нея. Какви са шансовете? Мисля, че Хилфред я откри. Той ме обичаше.

— А вие обичахте ли го?

— Да, но не по начина, по който искаше той. Ще ми се да бях. Чувствам, че е трябвало да го сторя. Същото беше и с Емъри. Чувствам се виновна. Може би с времето щях да обикна Емъри, но нямах време да го опозная.

— А Хилфред?

— Не зная. Чувствах го по-скоро като брат. Исках да го направя щастлив, както исках да виждам щастлив и Олрик. Но не за това говоря. Повечето хора никога не намират истинската любов, а ако я открият, то тя е несподелена. Според мен това е дори по-трагично, отколкото да не я намериш въобще. Да знаеш, че радостта е завинаги извън досега ти — това е истинско мъчение. Така че щом нямаш контрол — то не е и избор. Следователно няма за какво да съжаляваш, че не си открил истинската обич.

— Точно там е проблемът. Намерих я, но никога не ѝ разкрих чувствата си.

— О… това е ужасно — рече тя, сетне се улови и вдигна ръка, за да покрие устата си. — Много съжалявам. Това беше отвратително от моя страна. Нищо чудно, че бях толкова лош посланик. Аз съм самата тактичност, нали? Ти… О! — внезапно възкликна тя, а на лицето ѝ се появи разбиране. — Зная коя е тя.

Внезапно на Ейдриън му стана горещо, досадни мравки плъзнаха по кожата му.

— Впрочем тя е много красива.

Ейдриън се взираше в нея.

— Но името ѝ не е наистина Емералд, нали? Чух някой да я нарича така.

— Емералд? Мислите, че говоря за…

— А не е ли така? — изглеждаше посрамена и внимателно продължи. — Видях те да я целуваш, когато потегляхме.