Читать «Персепликуис» онлайн - страница 208

— Позабавлява се, сега остани с мен. Чуваш ли ме, старче? Още не е свършило. Още не.

Брайс разбута тълпата, отправяйки се към своето семейство, свито край статуята на Новрон, където се присъедини към тях с насълзени очи. Жена му погледна нагоре, оглеждайки тълпата. Срещна погледа на Модина, но не нея търсеше.

Пикърингови — Белинда, Ленар и Денек, седяха заедно с Аленда и прислужницата ѝ Емили, както и Юлиан, меленгарският камерхер. Недалеч от тях Космос ДеЛур и баща му, Корнелиус, се бяха облегнали на източната стена под един гоблен, изобразяващ завръщащи се от пътуване кораби. Двамата пълнички мъже се бяха проснали в богатите си дрехи и пръстени със скъпоценни камъни. Заобикаляше ги група гърчави мъже, приклекнали като нервни кучета в краката на господаря си по време на буря.

Модина мина покрай група жени в рокли с дълбоко деколте. Една от тях я изгледа с любопитни очи и сръга друга, която се намръщи и поклати глава. Едва след като се бе отдалечила на няколко крачки от тях, Модина си припомни лицата на Клариса и Маги от колнорския публичен дом.

Върна се при Али и Мърси, които бяха заедно с Амилия, Нимбус, Ибис, Кора, Джерълд и Ана. Двете момичета седяха в оформения около тях кръг. Мистър Рингс се бе приютил на рамото на Мърси, а Ред стоеше до Ибис, който го държеше здраво.

— И мен ли ще убият? — попита Али.

— Не зная — каза ѝ Ана.

— Не искам да остана — каза момиченцето, заравяйки глава в скута на Ана. Влязоха сър Елгар и Ренуик — и двамата кървящи. Амилия ги зърна и се изправи, надничайки над раменете им към вратата.

— Сър Бректън? — попита Амилия, когато те се приближиха. — Той…

— Беше жив, когато го видях последния път, милейди — отвърна Елгар. — Стената е разрушена и редиците ни са разкъсани, Ваше Високопреосвещенство — каза той на Модина. — Вихрушка разби скритата в засада кавалерия. Повдигна двутонен камък като перце. Тогава се появиха елфите. Движеха се като елени и нападаха като змии, размахвайки остриета тъй бързо, че окото не може да проследи движението им. Сблъсъкът продължи само минути. Убиха дори конете.

— Тогава се появиха летящите зверове, а елфите започнаха да запращат стрели. По-голямата част от войниците ни са мъртви. Оцелелите са разпръснати, ранени, заслепени от дима и обградени от пламъците. Елфите вече са завзели града. Сега ще дойдат тук.

Модина не отговори. Искаше да седне — да се строполи — но остана права. Трябваше да остане. Около нея всички я гледаха, напрегнати да видят дали още не е изплашена.

Изплашена беше.

Не за себе си — никаква мисъл за самосъхранение не прекоси ума ѝ. Не помнеше кога за последно се бе притеснявала за безопасността си. Притесняваше се за тях. Сцената беше прекалено позната. Бе виждала това и преди — семейство, което трябва да защитава, а не разполагаше със средствата да го стори. Някаква тежест в гърдите ѝ затрудняваше дишането ѝ.

Отвън отекна силен гръм, последван от писъци. Глави страхливо се извъртяха към прозорците. Тогава, от другия край на стаята, близо до пламтящата камина, възрастна жена със сива коса и парцалива рокля започна да пее. Това бе приспивна песничка, чиято мелодия Модина незабавно разпозна, макар да не я бе чувала от години. Бе често срещана сред бедните — майчина жалба, често пята на децата. Помнеше всяка дума. И подобно на останалите в залата, тя също се присъедини към зашепналите молитвено гласове.