Читать «Персепликуис» онлайн - страница 207

— Жив си! — изкрещя сър Елгар, мечешката му фигура засенчила адютанта. — Добро момче. По-добре си вдигай задника. Сега не е време за почивка.

— Ръката ми! — изкрещя Ренуик.

Сър Елгар погледна под щита и се ухили. Безмълвно отчупи острието и издърпа стрелата. Болката подкоси краката на Ренуик и спря дъха му. Падна на колене.

— Ставай, хлапе! — изкрещя му Елгар. — Само драскотина.

Колкото и абсурдно да изглеждаше, Ренуик кимна, знаейки, че Елгар е прав. Чудеше се колко малко боли. Облягайки се на щита си, все още украсен с четирите белопери стрели, той се изправи на крака.

Щитът на Елгар можеше да се похвали с две подобни украшения. Друга стрела се бе забила в рамото на рицаря. Ренуик сгърчи лице, когато я видя.

— Ха-ха! Оса ме ужилила — рицарят се изсмя. Дясната му скула кървеше от дълбока рана. — Муртас, Рудолф, Гилбърт — всички са мъртви. Стената я няма. Нищо не остана. Трябва да се връщаме в двореца. Остава ни само една задача, последен дълг да защитаваме.

— Бректън?

— Жив е.

— Къде е? Трябва да…

— Заповедите му са да защитаваме императрицата — Елгар се ухили и извади оръжие. — Ще отчупиш ли тая пръчка от мен?

* * *

Всички в голямата зала бяха вдигнали глави, гледайки разрастването на цепнатината, която се бе раззинала върху тавана на помещението. Започваше от източния край и бързо се простираше на запад. Първоначално се отронваха парченца мазилка, сетне падаха цели буци и хората се отдръпваха от раздробяващи се по мраморния под късове, пръскащи бял прах във всички посоки. Синьо-зеленикавото небе падаше.

Модина не обръщаше внимание на тавана. Движеше се бавно през тълпата, обръщайки внимание на всички, на всяко лице, улавяйки погледа и усмихвайки се окуражително. Бяха събрани предимно жени и деца. Няколко фермерски семейства, като Ботуикови, седяха на пода на групички. Поклащаха се и се молеха, шепнеха и плачеха. Всички онези, които не бяха намерили място в тъмницата, се бяха събрали в залата, където само няколко месеца по-рано бяха пирували рицари и дами по време на Зимния фестивал. Маси, някога сервирали еленско и патешко на крале, сега предоставяха защита на обущари, акушерки и чистачки. Дори мъжът с козата се бе свил под една от дъбовите трапези. Стражниците, прислугата и кухненският персонал също дойдоха, когато започнаха трусовете.

В залата влизаха окъсани и окървавени рицари и войници, почернели от огъня, които донасяха новини за разруха и бягства. Херцог Лио от Рочел бе пренесен на носилка от виконт Албърт Уинслоу и мъж на име Брайс Баркър. Положиха го пред херцогинята, която взе ръката на съпруга си и го целуна по плешивото чело, казвайки: