Читать «Персепликуис» онлайн - страница 206

Трусовете спряха, но елфите не помръднаха. Не напреднаха.

— Трябват ни подкрепления на разрушената стена! — изкрещя сър Бректън, посягайки към рога си. Гласът му бе приглушен, сякаш достигаше до Ренуик под водата. — Развейте червения флаг!

Ренуик се обърна и видя капитан Евъртън да лежи мъртъв, премазан от каменен блок. Не се замисли. Вдигна хвърленото знаме и го развя над главата си. Край него Бректън наду рога си, докато не им отговори друг флаг.

Прашната мъгла едва бе започнала да се уталожва, когато Ренуик чу писък, какъвто никакво количество восък не бе в състояние да заглуши. Долиташе от небето и той усети силен полъх, докато някаква сянка се стрелваше по земята. Поглеждайки нагоре, той съзря гледка на отврата, изпълнила го със страх. Огромен змиеподобен звяр с дълга опашка и ципести криле летеше над него. Прелитайки над стената, създанието се гмурна, раздирайки покриви и стени с ноктите си. Сетне, подобно на лястовица, то хвръкна нагоре, увисвайки на място за момент, за да избълва огнена струя, погълнала моментално къщите и магазините. Създанието си имаше и компания. Ренуик зърна и други — десетки хвъркати змии изникнаха от завихрените облаци и се спуснаха над града. Като ято прилепи се извиваха, стрелваха се и се гмурваха — премазвайки, раздирайки и изгаряйки. За минути целият град гореше.

Ренуик усети сълзи да се стичат по бузите му. Дим изпълваше ноздрите му, а дори и през восъка можеше да чуе виковете. Ръката на Бректън го сграбчи грубо и го блъсна назад. Той извика, но беше късно. Изгуби равновесие и падна надолу, пробивайки сламения покрив на стражевата конюшня. Ударът с меката ториста земя му изкара въздуха. Не можеше да помръдне или да диша. Восъкът бе паднал и звуците нахлуха в главата му. Екотът на копитата и звуците на конете бяха най-силни. По-надалеч — крещене, пукот, разцепено дърво, пращящи пламъци… и пронизителните писъци на летящите зверове.

Ренуик съумя да изпълни дробовете си с накъсани вдишвания. Крайниците му отново заработиха, той внимателно се изтъркаля на една страна. Болеше. Ръката му пулсираше, усещаше болезнено врата си, а гърбът му бе разранен. Точно когато се изправяше на колене, покривът на конюшнята бе откъснат и три коня бяха отмъкнати във въздуха от огромни нокти.

Той затича на несигурните си крака. Навсякъде имаше пламъци. Погледна към портата, дирейки сър Бректън и поста си, но всичко бе изчезнало — цялата южна порта липсваше. Бяха останали само парчета камъни и разцепено дърво. Под купчината видя крака и ръце.

Масивната каменна стена, обгръщала града, я нямаше. Ренуик стоеше на улицата, гледайки към елфическите сили, чувствайки се гол. Тогава предната редица ястребошлемни опънаха тетиви и небето се затъмни от стрели.

Сякаш някой друг контролираше тялото му, докато ръцете му се протягаха и сваляха щита от рамото. Промуши една ръка през каишите и го вдигна над главата си. Разнесе се звук като от градушка, когато стрелите обсипаха калдъръма около него, впивайки се в дървените части на сградите. Три попаднаха в щита му, спрени, но друга проби ръката му. Видя я преди да усети болката. Взираше се в разцъфналото в дланта му острие, сякаш ръката принадлежеше другиму.