Читать «Персепликуис» онлайн - страница 204

Ренуик погледна към хълмовете и полята. В лявата си ръка държеше парче восък, което бе взел от свещта на закуска — сякаш преди векове. Все още усещаше ликьора върху езика си, все още го надушваше, но топлината си бе отишла.

Извън града светът се топеше. Пътят беше тъмнокафяв, макар хълмовете още да се белееха. В тишината чуваше капенето на водата. Потоци влага се стичаха по камъка и потъваха в земята. Из ниските места шуртеше вода, клокочейки игриво и дружелюбно. По клоните на дърветата разцъфваха пъпки. Идваше пролет — топли дни, трева, цветя, дъжд. Няколко седмици по-късно в града щяха да бъдат отворени шарени сергии, а фермерите щяха да разорават нивите. Щеше да се разнесе мирис на тор. Момичетата щяха да захвърлят тежките наметки и отново да тръгнат по улиците в пъстроцветни рокли. Хората щяха да говорят за наближаващите панаири, новите моди и нуждата от допълнителна работна ръка за почистването на зимните боклуци. На Ренуик му се струваше странно, че едва осъзнаваше колко много обича пролетта.

Не искаше да умре днес, не и когато го очакваше толкова обещаващ живот. Отново огледа редиците мъже.

Дали всички си мислим същото?

Бройката им го караше да се чувства спокоен. Утеха, че не е сам. Ако се проваляха, фермери нямаше да орат нивите, момичета нямаше да пеят по улиците, нямаше да има повече панаири. Пролет щеше да настъпи, но само за цветята и дърветата. Всичко останало, всичко обично от него, щеше да е изчезнало.

Помисли си за Елбрайт, Бранд, Майнс и Кайн в Бърлогата.

Дали се чудят какво е станало с мен? Какво ще правят, ако Акуеста я няма? Когато и аз изчезна с нея? Дали ще ме помнят?

Движение на юг прекъсна мислите му и Ренуик погледна по протежение на пътя. Колона ездачи приближаваше бавно, като на парад — не, погребална процесия. Зърна само откъслеци от тях сред тъмните дървета и камъни, синьо и златно на бели коне. Придружаваше ги музика.

— Запушете си ушите! — изкрещя Бректън.

Командата бе пренесена по редиците и всички, включително и Ренуик, набутаха меката субстанция в уши. Бректън се обърна към него, кимна и се усмихна, споделяйки тайната им.

Ренуик се усмихна в отговор.

Елфическата армия се разгърна на полето пред южната стена. Майнс беше прав. Наистина бяха поразяващи. Всеки конник носеше шлем във формата на вълча глава и държеше златно копие. Най-предните ездачи държаха сребърни банери. Носеха странна броня — изработена от метални листове, изглеждаща лека и гъвкава. Както и наколенници от нещо, прилично на мек сатен. Всичко това сияеше ярко под колоната слънчева светлина, която ги следваше.

Седяха върху животни, които Ренуик наричаше коне, защото не разполагаше с друга дума, но те не приличаха ни нищо, което бе виждал досега. Тези благородни създания по-скоро танцуваха, отколкото пристъпваха. Движеха се в синхрон с такава грация, че омагьосваха.

Строиха се и зачакаха, само знамената им се развяваха. Ренуик се зачуди дали не са призовали вятър само с тази цел.