Читать «Персепликуис» онлайн - страница 203

— Спрете! Спрете! — изкрещя тя, ала сганта беше глуха. Ръгаха се и блъскаха напред като стадо безмозъчни овце. Един се опита да се покатери по застаналата пред него жена, за да преодолее масата от хора. Бе повален и повече не се появи.

Телата се притискаха край колата и я разклащаха. Амилия се олюля и изплашено се вкопчи за ритлата. Ръка стисна китката ѝ.

— Помогнете ми! — изквича към нея бабичка с окървавено лице.

Прозвуча тромпет и затътна барабан. Амилия се изви да погледне към портата. Там видя бял кон, възседнат от Модина, облечена в също тъй бялата си рокля. Косата и одеждата се носеха зад нея. От тълпата се издигнаха сочещи ръце и викове:

— Императрицата! Императрицата!

— Вече няма място в затвора — изкрещя ѝ Амилия. Модина кимна спокойно, пришпорвайки коня си напред, който разцепи тълпата.

Тя вдигна ръка.

— Онези от вас, които чуват гласа ми — не се страхувайте и не се отчайвайте — изкрещя Модина. — Върнете се в замъка. Идете в голямата зала и ме изчакайте там.

Амилия удивено гледаше магическия ефект на думите ѝ върху тълпата. Усещаше всеобща въздишка на облекчение да изпълва градината. Стадото промени посоката си, оттегляйки се обратно в двореца, вече придвижвайки се по-бавно, като някои се спираха, за да помогнат.

— Ти също трябва да се прибереш — обърна се Модина към Амилия, докато войници им помагаха да слязат съответно от коня и колата.

— Бректън? Той…?

— Върши си работата — рече тя, подавайки юздите на конярчето. — А ние трябва да вършим нашата.

— Която е?

— За момента да вкараме всички вътре и да ги държим колкото се може по-спокойни. После ще видим.

— Как го правиш? — Амилия объркано притисна длани към лицето си. — Как?

— Кое? — попита Модина.

— Как успяваш да си толкова спокойна и безстрастна, когато идва краят на света?

Модина се подсмихна.

— Вече станах свидетел на един край. Повторението никога не е толкова впечатляващо.

— Наистина ли смятате, че идва краят на света? — попита Нимбус, докато тримата се отправяха — прекалено бавно за вкуса на Амилия — към портите на двореца, измежду които изчезваха и последните от тълпата.

— За нас, вероятно — отвърна Амилия. — Погледни само небето! Някога виждал ли си облаците да се завихрят така? Ако могат да контролират времето, да призовават светкавици и да замразяват реки, как можем да се надяваме да оцелеем?

— Винаги можем да се надяваме — рече ѝ Нимбус. — Никога не губя надежда, виждал съм да стават чудеса.

* * *

Бушувалата над града буря спря. Дори вятърът утихна, като че сдържаше дъх. Ренуик стоеше на бойниците над южната порта между капитан Евъртън и сър Бректън в средата на мъжете с брони, проблясващи в лъчите светлина. Стояха храбро със сурови лица, стиснали щитове и мечове, изчаквайки.

— Погледни ги, момче — каза му сър Бректън, кимвайки към протежението на стената. — Всички те са тук заради теб. Всеки мъж на тази стена е готов, благодарение на твоята вест — ръката му се отпусна върху рамото на Ренуик. — Няма значение какво ще направиш днес, помни това — помни, че си герой, който ни е дал шанс да се бием.