Читать «Персепликуис» онлайн - страница 202

— Всички в кулата! Вървете наляво! Не се блъскайте!

Тя размахваше отчаяно ръце в указаната посока, сякаш жестовете ѝ можеха по някакъв начин да преместят тълпата.

Атаката дойде прекалено внезапно. Очакваха рогове, барабани. Очакваха да видят задаваща се по пътя войска. Очакваха да имат достатъчно време да евакуират градското население под земята — но не очакваха това.

Поне семейството на Амилия вече се намираше в тъмницата. Бяха се мотали в градината, току-що изпратили Модина да говори на войниците си, когато бурята започна и зазвуча тревога. Но сега се притесняваше за императрицата и Бректън. Модина щеше да отсъства само за кратко, ала Бректън щеше да участва в сражението. Болезнено усещаше липсата му в мига, в който се разделяха, непрестанно се притесняваше за него. Дори докато бяха заедно, дори когато той стоеше пред баща ѝ, искайки ръката ѝ, бе надвиснала някаква сянка, страх. Тя се въртеше наоколо и ѝ нашепваше за опасностите, които го очакваха — опасности, които тя не можеше да сподели с него. Съдбата имаше начин да превръща хората като него в герои, а героите не умираха от старост в леглата си, държейки ръката на съпругата след дълъг и щастлив живот.

Тряс!

Тя потръпна от ослепилата я мълния. Сребърният медальон — годежен подарък от сър Бректън — жужеше около врата ѝ като жив. Тогава покривът на южната кула избухна. Парченца плочи се посипаха по двора, а кулата се превърна във факла. Заобикаляше я море от писъци — хората търчаха в паника или падаха на колене с ридания, вдигнали ръце към небето. Амилия видя как тълпата стъпка младо момче. Ударена от отхвръкнала плоча жена се строполи окървавена.

Навсякъде из града удряха светкавици, сякаш самите богове воюваха с тях. Издигна се дим, пламъците ужасяваха бягащите към укритията хора.

— Амилия! Беда! — викна ѝ Нимбус, докато заедно с двама войници си проправяше път през човешкото наводнение, вървящ откъм кулата към нея. — Тъмницата е пълна!

— Как е възможно? Сигурен ли си?

— Да. Не бяхме предвидили всички тези бежанци. Килиите и коридорите са пълни до пръсване. Трябва да пратим останалите обратно.

— Мили Новрон! — рече тя, започвайки да маха с ръце над главата си. — Чуйте ме! Чуйте ме! Спрете и ме изслушайте. Трябва да се върнете обратно в двореца!

Никой не реагира. Може би не я чуха, а може би нямаше значение, тъй като напливът на тълпата ги бе понесъл. Нов силен гръм ги накара да се блъскат още по-панически. Жени и старци биваха премазвани.