Читать «Персепликуис» онлайн - страница 201

— Елфите идват — заговори тя, гласът ѝ тих и слаб на фона на вятъра. — Докладите сочат приближаването на вражески сили от юг.

Тя погледна към небето и пое дъх.

— Ние сме последната опора на човечеството. Вие сте последната армия, последните войници, последните защитници на вида ни. Ако завземат града…

Тя се поколеба и някои наведени глави се повдигнаха.

Императрицата сякаш улавяше всички погледи.

— Никой от вас не ме познава — рече тя. Гласът ѝ се промени, изгубвайки официалното си звучене. — Някои са ме виждали на балкона или по коридорите. Някои са чували истории за мен, че съм богиня и дъщеря на Новрон — вашият спасител. Но не ме познавате.

Тя издигна ръце и бавно се завъртя.

— Аз съм Тракия Ууд от село Далгрен, дъщеря на Терън и Ади. Родена съм в бедно фермерско семейство. Брат ми Тадеус — Тад — щеше да бъде бъчвар — докато една нощ не оставих вратата на дома си отворена, отивайки да търся баща си. Светлината…

Тя се поколеба и паузата скова сърцето на Ренуик.

— Светлината на отворената врата привлече елфическо чудовище. То разруши дома ми и уби семейството ми. Уби момчето, за което един ден се надявах да се омъжа. Уби най-добрите ми приятели, родителите им, дори добитъка. Накрая уби и баща ми — единствената причина, която ми бе останала да живея. Но мен не уби. Аз оцелях. Не исках. Семейството ми — животът ми — вече липсваше.

Тя ги изгледа и той видя как брадичката ѝ се стяга, когато Модина стисна зъби.

— Но тогава открих ново семейство — нов живот.

Тя протегна ръце към тях, в очите ѝ проблеснаха сълзи. Гласът ѝ укрепна, стана по-висок.

— Сега вие сте моето семейство, моите бащи, моите братя, моите синове. Никога вече няма да оставя вратата отворена. Няма да пусна звяра. Никога няма да му позволя да спечели отново! Той отне твърде много от мен, от вас, от всички ни. Разруши Дънмор, Гхент, Меленгар, Трент и Олбърн. Мнозина от вас са загубили домовете, земята, семействата си, а сега той идва и тук, но няма да напредне нито стъпка! Тук ще го спрем! Тук ще се сражаваме! Ще посрещнем врага си, без да трепнем, без да се огънем. Тук ще удържим позициите си и ще го убием!

Рицарите заликуваха. Войниците скочиха на крака и удариха с мечове по щитовете си.

— Врагът наближава, сър Бректън! — изкрещя тя сред глъчката. — Обявете тревога.

Бректън махна с ръка. Стоящите по покривите на магазините се изправиха и надуха дълги медни тромпети. Фанфарите бяха повторени из града, когато други тромпети повториха звука. Скоро Ренуик чу църковните камбани да бият. Хората по улиците бързо се отзоваха на сигнала и се отправиха към укритията.

— По стените, мъже! — нареди Бректън. Всички се изправиха.

Отново проблесна светкавица. Този път Ренуик видя тризъбецът от светлина да се забива в силоз на Косуол авеню. Проблеснаха пламъци и покривът се подпали.

* * *

— Всички в тъмницата! — изкрещя Амилия, изправена върху една кола в средата на градината, когато наоколо проблеснаха светкавици и покривите на кулите експлодираха.

Само преди минути светкавица бе паднала някъде недалеч в града. Тя почувства странно гъделичкане по кожата, а косата ѝ се изправи, сякаш повдигната от десетки невидими пръсти. В устата си усещаше металически вкус. Тогава ослепителна светлина бе последвана от оглушителен гръм. Нещо избухна и едва не я събори от колата. Треперейки, подобно на птица, кацнала насред бушуваща река, тя остана отгоре, крещейки към потока хора, който се изливаше от двореца. Насочваше ги към северната кула и входа на старата тъмница. Всички имаха еднакво изражение — ужас, примесен с удивление. Богати и бедни, селяни и аристократи, те се блъскаха с вдигнати към небето глави, присвивайки се при всяко проблясване, крещейки при всеки гръм.