Читать «Персепликуис» онлайн - страница 199

Откритото пространство бе пълно с мъже. Войници и рицари седяха на сухите места в калдъръма или стояха прави сред локви. Той си проправи път, внимавайки да не хласне някого с щита или меча. Чувстваше се прекалено биещ на очи. Мъже с липсващи зъби и белязани лица се взираха в него, докато той си проправяше път през тълпата. Усещаше кожата му да се нагорещява, лицето му се наля с червенина, когато осъзна колко нелепо изглежда. Ренуик знаеше, че мястото му не е тук — те също.

— Ренуик! Насам, хлапе! — дочу познат глас и видя сър Елгар да маха от средата на площада. Никога преди не се бе радвал толкова при вида му.

— Направете място — изръмжа Елгар, сритвайки сър Гилбърт и сър Муртас, докато те не се отместиха. Ренуик бързо седна, опитвайки се да стане невидим.

— Ето така, момче — Елгар му взе щита. — Носи го така.

Рязко мушна ръка и преметна ремъка през рамо.

— Тъй ще ти е много по-лесно.

— Благодаря — каза той, убеждавайки се, че мечът лежи на земята зад него и не пречи на никого. Внезапно се разтърси, когато Елгар заби в гърдите му подобния си на чук пестник. Ренуик се олюля и смаяно вдигна поглед.

— Хубава броня! — рицарят му се ухили и кимна.

Миг по-късно Муртас изтегли кинжала си и го удари силно с дружката. Ударът отекна, Ренуик отново се олюля — стреснат, но невредим.

— Отлично.

— Престанете! — викна Ренуик, поглеждайки ги изплашено.

Двамата се изсмяха.

— Това е традиция, хлапе — каза му Елгар. — Носи късмет новата броня да бъде опитана първо от приятели преди от враговете. Просто се благодари на Новрон, че сме седнали.

— Да — рече сър Гилбърт. — Когато получих първия си шлем, сър Бифърд така ме бухна, че припаднах. Но се свестих в ръцете на лейди Бетани, така че мога да потвърдя за късмета, който носи новата броня!

Рицарите отново се изсмяха.

— Кой е този фъстък? — попита мъжът, седящ срещу Ренуик. Русата му коса стигаше почти до раменете, сините му очи бяха ярки като сапфири. Носеше украсена броня със златни инкрустации на рози и бръшлян. Имаше пурпурно кадифено наметало, закопчано с брошка от чисто злато.

— Това е Ренуик, Ваше Височество — отговори Муртас. — Не зная дали има и друго име. Доскоро беше паж в двореца. Сега е адютант на сър Бректън.

— Аха! — рече мъжът. — Безстрашният ездач!

— Да, Ваше Височество — същият.

— Беше ни от голяма помощ, Ренуик. Ще се радвам да се сражавам с теб.

— Благодаря ви…

— Нямаш представа кой съм, нали? — изкикоти се той. Останалите се присъединиха към кикота.

— Това е принц Рудолф Олбърнски, синът на крал Арманд — каза му Муртас.

— О! — каза Ренуик. — За мен е чест, Ваше Височество.

— Така и трябва да бъде — обяви Муртас. — Много малко принцове са готови да се сражават редом с рицарите си в днешно време, още по-малко да седят с нас преди битката.