Читать «Персепликуис» онлайн - страница 198

Моувин отиде в другото помещение и се върна оттам с прашна корона, която положи на гърдите на Олрик.

— Понякога цената на мечтите е тяхното осъществяване.

Ариста не можеше да стои повече. Усещаше, че се задушава, затова излезе от гробницата на Новрон. Влизайки в една ниша, тя се скри зад саркофага. Опря гръб в ъгъла, вдигна колене. Остави се на сълзите. Тресеше се толкова силно, че гърбът ѝ се удряше в стената. Остави ги да се стичат по лицето ѝ, капейки върху робата, която постепенно угасна.

Искаше ѝ се да повярва, че Гаунт е спрял елфите с надуването на рога, че може би те са чули и идваха да ги изкопаят, но това изглеждаше като самозаблуда. Заблуждаваше се, защото нямаше за какво друго да се надява, нищо, което да очаква — освен отчаяние. Сред тъмнината тя отпусна глава върху ръцете си и плака, докато не заспа от изтощение.

Глава 23

Небесни вихри

Кънтежът продължи да отеква из стените и пода под нозете им, докато ковачът зачукваше и последния нит в шлема. Лицето на възрастния мъж бе отчасти скрито под сива четина, която не бе имал време да обръсне.

— Готов си, хлапе. По-хубав шлем няма да намериш. Ще се погрижи добре за теб. Ще ти пази канчето. Задава се война, момчето ми, но не се притеснявай — това са само гръмотевици.

— Техните гръмотевици — отвърна Ренуик.

Ковачът го изгледа любопитно за миг, сетне оръженосецът видя по лицето му да се появява страх.

— Ти си момчето, нали? Онова, дето ни предупреди? Дето яздило пред армията им? Видя ли ги?

Ренуик поклати глава.

— Аз не, но моят приятел ги е видял.

— Каза ли на какво приличали дяволите? Казват, че всеки, който види елф, се превръща в скала.

— Не, обаче не бих се заслушвал в музиката им.

— Сега си оръженосец на Бректън, а? Адютант на маршала?

Ренуик потръпна.

— Дори не знам какво значи адютант.

Старият ковач се изкикоти, обърсвайки потта от лицето си с мръсна кърпа. Над тях се разнесе особено силен гръм. Ренуик чак усети вибрациите.

— Адютантът — каза му ковачът — е нещо като иконом, вестоносец и оръженосец в едно, само дето си по-скоро помощник, отколкото слуга, което значи, че ще получиш известно уважение.

— Но какво се очаква да правя?

— Какво ти каже, момче — каквото ти каже.

Ренуик си сложи шлема. Притисна челото му, беше мек и удобен. Удари се по главата с юмрук. Шлемът пое удара. Почти нищо не усети.

— Добър е.

— Готов си. Отивай сега при Бректън. Имам още работа, а подозирам, че и ти си така.

Улиците бяха влажни, по-топлият въздух бе стопил част от снега. Висулките капеха като дъжд, а небето се завихряше, отекна гръм.

Прескочи голяма локва, но не съобрази допълнителната тежест на бронята. Никога преди не бе носил такава. Беше само нагръдник и шлем, но с добавката на меча и щита тежестта бе достатъчна, за да наруши равновесието му. Приземи се в средата на локвата, наквасявайки си краката с ледена вода. Чувстваше се глупаво да държи щита в ръка, сякаш всеки миг очакваше да бъде нападнат. Останалите войници носеха щитовете на гърба си. Ренуик спря на улицата, оглеждайки ремъците и преценявайки как да стори това, когато проблесна ослепителна светкавица, последвана от ужасяващ ехтеж. Минувачите се изпокриха по праговете, насочили очи към небето. Ренуик затича напред. Остатъка от разстоянието до имперския площад прекоси бежешком.