Читать «Персепликуис» онлайн - страница 195

— Но как се е случило? — запита Моувин. — Как може един елф да е император? Трябва да е някаква грешка! Новрон е синът на Марибор, изпратен да ни спаси от елфите — елфите са…

— Да? — запита Ройс.

— Е, не зная — каза графът, поклащайки глава. — Но нещата не би трябвало да стоят така.

— Църквата не е искала да се знае — каза Ройс. — Затова са заключили Едмънд Хол. Знаели са. Салдур е знаел, Етелред е знаел, Брага е знаел…

— Брага! — възкликна Ариста. — Това е имал предвид. Преди да умре, спомена нещо за мен и Олрик — че не сме били хора, нещо за допускането на мръсотията да управлява. Мислел е, че сме елфи! Или че поне имаме известна елфическа кръв. Ако Есендънови бяха потомци на Новрон, наистина щеше да е така. Това е тайната — затова са преследвали наследника. Църквата се е опитвала да унищожи рода на Новрон, така че елфите вече да не управляват човечеството. Това се е опитвал да стори Венлин. Така е успял да спечели на своя страна тешлорските рицари и цензарите — за благото на човечеството — да ги отърве от елфическото владетелство.

— Инстария — промърмори Майрън откъм ъгъла, където гледаше към очукан щит, окачен на видно място.

— Какво? — попита Ейдриън.

— Гравировката на този щит — рече монахът. — Принадлежат на елфическия род Инстария, воините. Новрон е принадлежал към него.

Ариста попита:

— Защо Новрон се е сражавал със собствения си народ?

— Нищо от това няма значение — каза им Гаунт. — Все още сме в капан. Освен ако някой от вас не е зърнал врата, която на мен е убягнала. Тази пълна със съкровища гробница е задънена улица, освен ако надуването му не стори нещо.

Гаунт сведе очи към рога.

— Не, почакай! — изкрещя Ариста, но вече бе твърде късно.

Всички потръпнаха, докато Гаунт издигаше рога към устните си и го надуваше.

* * *

Нищо не се случи.

Рогът дори не издаде звук. Само лицето на Дигън почервеня, бузите му се издуха безшумно, сякаш изпълняваше пантомима на тромпетист. Погледна надолу, объркан. Примижа срещу мундщука и го огледа. Бръкна с малкия си пръст и го завъртя насам-натам, сетне опита да го надуе отново. Нищо. Надуваше отново и отново, докато накрая не го захвърли отвратен на пода. Без да продума отиде до колесницата и седна край нея, опирайки се на колелото със златни спици.

Ариста вдигна инструмента и го повъртя из ръцете си. Беше обикновен рог, дълъг малко над фут, с приятна извивка. Беше тъмен, почти черен в близост до върха, но чернотата бързо преливаше в по-светли тонове, за да стигне до почти бяло в широкия край. Няколко пръстена издълбани маркировки го обгръщаха. Нищо специално. Просто изглеждаше стар.

— Майрън? — повика го тя и монахът вдигна очи. — Можеш ли да разчетеш нещо от това?

Майрън доближи рога до фенера и се взря.

— Старореч е — или по-скоро елфически.

Присви очи, носът и устата му потрепваха, докато пръстите му въртяха рога.

— Аха!

— Какво?

— Пише: „Надуй ме, сине на Феррол, за спор с вражески водител, с гласа ми ще го предизвикаш, а не на меча със страните.“

— И какво означава това? — запита Моувин.