Читать «Персепликуис» онлайн - страница 190

— Хайде де — изкрещя той. — Влязъл съм в калпавата ти стая. Знаеш, че ме искаш.

Чудовището направи една бавна крачка към него, после още една.

— Върви! — изкрещя Ройс.

Ейдриън се втурна. Бе направил пет крачки, когато звярът се извъртя към него. Боецът моментално спря и се хвърли на земята, когато голямата глава се стрелна отгоре му с удивителна скорост.

— Върни се! — изпищя Ариста.

Ройс притича напред.

— Тук съм! Глупава буца — викна той, размахвайки ръце над главата си.

Гиларабринът не му обърна внимание и подгони Ейдриън, който отстъпваше към светлината на Ариста, чиято роба още веднъж засия по-силно.

— Гиларабрин! — повика Ройс. Звярът спря. — Насам, магическа сланино. Какво, не ме ли харесваш? Прекалено кльощав ли съм за теб?

Чудовището погледна към крадеца, но не се махна от вратата.

— Мили Мар! — възкликна объркано Ройс.

— Минит Дар — отвърна Гиларабринът. Гласът му отекна в помещението като гръм.

— То говори — смаяно рече крадецът.

— Да. Те говорят на старореч — долетя гласът на Ариста.

— Какво каза?

— Не съм сигурна, не владея добре езика. Май каза „Липсва разбиране“, но не съм сигурна — изкрещя тя.

— Аз съм — гласът на Майрън долиташе от мрака. — Каза: „Не разбирам.“

— Какво не разбира?

— Ройс не може да чуе свиването на рамене, Майрън — рече Ейдриън.

— Не зная — отвърна монахът.

— Попитай го — предложи Ариста.

Настъпи пауза, сетне Майрън заговори отново:

— Бинит мон ерие, минит дар?

Създанието не му обърна внимание и продължи да се взира в Ройс.

— Може би не те чу.

Майрън изкрещя по-силно. Звярът пак го игнорира, продължавайки да фиксира Ройс с очи.

— Мили Мар — отново каза Ройс.

— Минит Дар — отвърна гиларабринът.

— Това е! — изкрещя Майрън. — Милимар! Милимар означава гладен на старореч.

— Да, точно така — потвърди Ариста. — Но то изглежда чува само Ройс. Може би… Разбира се! — викна принцесата. — Точно като в Авемпарта! Кажи му нещо на старореч, задай му въпрос. Кажи: „Ере ен кир абенитий?“

— Ере ен кир абенитий? — повтори Ройс.

— Мон бир истанирт пор бон де хавен ер мейн — отговори гиларабринът.

— Какво казах аз — и какво каза той?

— Ти го попита за името му, а то ти отговори… — Ариста се запъна.

— Каза — продължи Майрън — „Името ми е написано върху създалия ме меч.“

— Можеш да говориш с него, Ройс! — каза Ариста.

— Отлично, но защо не ме яде?

— Добър въпрос — отвърна принцесата. — Но нека не го питаме това. Няма смисъл да му даваме идеи.

Ройс пристъпи напред. Гиларабринът не помръдна. Крадецът направи още една стъпка, и още една, стъпвайки напрегнато. Знаеше, че звярът е умен и че това бе точно типа номер, който можеше да използва, за да приспи бдителността му. Нова стъпка, сетне още една. Вече бе в обсег, но гиларабринът не помръдна.

— Внимателно, Ройс — каза му Ейдриън.

Още една стъпка, после друга — опашката на гиларабрина се намираше на инчове от него.

— Чудя се дали харесва да му дърпат опашката — Ройс се протегна и я докосна. Гиларабринът не помръдна. — Какво му има? Майрън, как да кажа махни се?

— Ванит донел.

Ройс се изправи пред гигантското създание и с властен глас нареди: