Читать «Персепликуис» онлайн - страница 189

Ройс се приближи към Магнус, който отстъпи крачка назад. Крадецът извади Алвърстоун, все още в ножницата. Подаде го на джуджето.

— Чудех се… дали не може да го наглеждаш.

— Сериозно ли? — попита джуджето.

Ройс кимна.

Бавно, напрегнато, Магнус предпазливо пое оръжието с две ръце, държейки го като новородено.

— Наистина ще го направиш? — попита джуджето, кимвайки към Подземието на дните.

— Само това ми остава да опитам.

— Аз… бих могъл аз да ида — рече Магнус, все още гледайки кинжала. — Бих могъл да взема фенер…

— С твоите крачета? — Ройс се изсмя. — Просто ще докараш смъртта на Ейдриън.

Магнус погледна нагоре. Веждите му се бяха сключили, устните му мърдаха, сякаш яде нещо.

— Аз трябва да съм последният… — джуджето спря.

— Да кажем, че последните събития ме накараха да осъзная, че съм вършил редица неща, които не е трябвало да правя. Лоши неща. Предполагам по-лоши от онези, които си вършил ти. Точно сега да те мразя изглежда… глупаво — Ройс се усмихна.

Джуджето кимна.

— Ще… ще ти го пазя, ще се грижа добре за него, но само докато ти потрябва отново.

Ройс кимна и отиде до вратата. Отдръпна резетата.

— Ще вървим ли, партньоре?

— Сбогом, друже.

Ейдриън прегърна крадеца и за своя изненада почувства, че Ройс му върна прегръдката. С една последна усмивка Ройс пристъпи в залата.

Боецът изчакваше на прага. Не виждаше и не чуваше нищо, но и не бе очаквал.

— Искаш ли фенера? — прошепна Майрън.

— Не — отговори Ейдриън. — Без него ще бягам по-бързо, но може би принцесата би могла да застане тук и да накара робата си да засияе, когато затичам.

Каза това без да се обръща, без да я поглежда.

— Разбира се — чу я да казва с напрегнат глас, едва отронил се от гърлото ѝ.

Всички зачакаха, взирайки се в тъмната стая, вслушвайки се напрегнато. Ейдриън напрягаше очи, опитвайки се да отгатне къде се намира партньорът му или чудовището.

— Ейдриън, аз… — започна Ариста шепнешком и той усети ръка да го докосва по гърба.

— Насам, чудовище! — изкрещя Ройс и гласът му отекна из чернотата, препратен от далечните стени. — Ела ме хвани, преди да съм намерил меча с името ти и да съм го забил в жалкото ти подобие на сърце!

* * *

Ройс гледаше как робата на Ариста засиява, изпълвайки стаята с бяла светлина при звука на гласа му. Изобщо не бе толкова ярка, колкото преди, но сиянието бе достатъчно да открои отсрещната стена, отворената врата и огромния звяр в средата на помещението.

Гиларабринът гледаше право в него. Ройс се приготви, опитвайки се да отгатне дали чудовището ще атакува с паст, или с лапа.

Колко ли е бързо? За колко време може да стопи разстоянието помежду ни? Ройс се бе отдалечил достатъчно, така че на звяра щяха да са необходими поне десет крачки, за да го достигне. Чудеше се дали големината се отразява на бързината му. Припомни си, че това не бе реално създание. Беше магия, вероятно не се подчиняваше на същите последователности. Бе възможно да тича като малък гущер или да се стрелва като змия. Стоеше напрегнат, премествайки тежестта си в очакване на атаката.