Читать «Персепликуис» онлайн - страница 187

— Вторият ни план — аз ще бъда диверсията.

— Какво? — каза Ейдриън, чувствайки се сякаш Ройс го е зашлевил.

— Аз ще привлека вниманието на чудовището, точно както Мили стори в Далгрен, а ти ще изтичаш, ще грабнеш меча и ще го убиеш. Не зная защо не съм се сетил по-рано. Всичко се подрежда.

— Помниш какво се случи на Мили, нали?

— Да — рече семпло той. Едничката отронила се дума в мрака звучеше като присъда. — Но не разбираш ли? Това се очаква да сторя. Дори обмислях дали това не е причината, заради която тя умря. Може би Гуен е знаела всичко. Знаела е, че не можем да заживеем заедно, защото трябва да съм тук, за да се принеса в жертва. Може би затова е била на моста онази нощ — може би е умряла заради мен — или по-скоро заради теб и всички останали, но така поне аз бих имал силата да умра за теб.

— Много относително звучи, Ройс.

— Може би.

Пауза.

— Но трябва да е така — продължи крадецът. — Знаем, че тя умееше да вижда напред. Знаем, че познаваше бъдещето. Знаем, че се е подготвяла и че каза, че съм щял да ти спася живота. Знаела е, че без мен ще умреш, а от смъртта ти биха произтекли ужасни неща. Така че ако те спася сега, ще имаме шанс да вземем рога.

— Ами ако бъдещето се е променило? Ако преждевременно сме направили нещо, което е променило хода на времето?

— Не мисля, че нещата стават така. Не мисля, че можеш да промениш бъдещето. Ако можеше, тя щеше да види това.

— Не зная — отвърна Ейдриън, изпитвайки затруднение да обсъжда рационално ползите от самоубийството на Ройс.

— Добре, да го кажем така — каза крадецът. — Можеш ли да измислиш някакъв начин да избягаме?

Ейдриън бе започнал да се чувства леко лошо, въздухът се дишаше по-трудно от преди.

— Значи планът ти е да му отвлечеш вниманието и да го заглавичкваш, докато търча да взема меча.

— Да, вземаш меча и го убиваш. Мисля, че мога да ти спечеля поне две минути, най-много пет. Повече от това просто би било нереално. След пет минути отскачане ще се изморя, а то ще се раздразни достатъчно, за да използва огън. Това не мога да избегна. Но дори и две минути са предостатъчно време да прекосиш залата и да намериш меча.

— А ако е заключено?

— Не е. Видях, когато издърпвах Гаунт. Отворено е. Ейдриън, знаеш, че съм прав. Пък и не мисля само за теб. Още петима други ще умрат, освен ако не направя това. Естествено, те не означават толкова за мен, но зная, че за теб това има значение.

— И си сигурен, че искаш да го направиш?

— Искам да го направя за Гуен. Ейдриън, какво друго ми е останало да живея? Мога само да изпълня последната ѝ молба. Това е всичко. След като го сторя…

Ейдриън затвори очи и отпусна глава върху стената с глух удар. Зад очите главата му пулсираше.

— Знаеш, че съм прав — каза крадецът.

— Какво искаш? Искаш да река: „Ура, благодаря ти, друже, че ни спаси“?

— Нищо не искам, само ти да оцелееш — ти и останалите — дори Магнус и Гаунт. Това бих могъл да ти дам и е единственото нещо, което бих могъл да дам на нея. Ако успея да те спася и ти вземеш глупавия рог, който ще спаси всички, това ще придаде на смъртта ѝ някакъв смисъл — на моята също. Това е повече, отколкото и двамата бихме могли да се надяваме — проститутка и крадец да спасят света — не е лоша епитафия. Разбираш правотата ми, нали?