Читать «Персепликуис» онлайн - страница 186

* * *

Часовете минаваха. Ейдриън лежеше на пода, унасяйки се на пресекулки. Сънуваше, че се сражава редом до баща си срещу сенчести създания, които искаха да убият императора — който бегло приличаше на Олрик. В друг сън стоеше сред изпепелените останки на „Розата и бодилът“ заедно с Гуен и Албърт и чакаха Ройс, но той се бавеше. Гуен се страхуваше, че нещо ужасно се е случило, а той я уверяваше, че Ройс умее да се грижи за себе си.

— Нищо — каза ѝ той, — нищо не може да те отдели от Ройс, дори смъртта.

Събуди се изцеден, сякаш изобщо не беше спал. Студеният под измъчваше мускулите му, оставил го схванат. Въздухът се разреждаше — или поне Ейдриън си внушаваше така. Не беше трудно да се диша, но създаваше усещането за спане с глава под одеялото.

Колко е истина и колко е въображение? Пламъкът на фенера наистина ли премигва?

Всички спяха: Гаунт в ъгъла си, Магнус опрян на стената, дори Майрън бе клюмнал сред свитъците си. Принцесата се бе свила близо до средата на стаята. Тя също спеше, положила глава върху лицето си, окъпано от светлината на фенера. Вече не бе тъй младолика, както някога. Не приличаше на момиче. Лицето се бе издължило, бузите бяха по-малко закръглени, а около устата и очите се бяха образували малки бръчици. Тук-таме по него имаше мръсотия. Устните ѝ бяха напукани, около очите ѝ се бяха образували тъмни кръгове. Тя бе красива, помисли си той, не въпреки тези неща, а именно заради тях. Тя вярваше в него — бе разчитала на него — а той я беше разочаровал. Бе провалил и Тракия и баща ѝ. Бе обещал на Терън, че ще се грижи за дъщеря му и ще я пази. Бе разочаровал дори собствения си баща, който му остави този последен шанс да придаде смисъл на живота си.

Въздъхна и тогава забеляза, че Ройс не е сред спящите. Крадецът дори не беше в стаята. Ставайки, Ейдриън пристъпи в коридора и го откри да седи в тъмното на няколко фута от купчината камъни, струпана върху тялото на Траник. Едва виждаше приятеля си, тъй като малко от светлината на фенера се процеждаше в коридора.

Ейдриън опря гръб в стената на коридора и се отпусна до Ройс.

— Най-накрая открих — рече крадецът.

— Какво, перфектната кариера за нас? Надявам се не е пещернячество?

Ройс го погледна и се подсмихна. Боецът виждаше само ивицата светлина, полегнала по лявата буза на приятеля му.

— Не. Осъзнах, че ти си ключът. Ти не можеш да умреш.

— Дотук ми харесва — нямам представа за какво говориш, но започва добре.

— Ами помисли. Това не може да е краят, защото ти не можеш да умреш. Това е всичко.

— Скоро възнамеряваш ли да заговориш смислено?

— Гуен, помниш ли? Тя каза, че трябвало да спася живота ти, нали? Беше непреклонна за това. Само дето аз не съм. Откакто ни прати да търсим Мерик, нито веднъж не съм те спасил. Така че или тя е сбъркала нещо, или ние пропускаме нещо. А както знаем, Гуен никога не греши. Значи пропускаме нещо. И аз зная какво е то. Това е. Тук ти спасявам живота.

— Това е чудесно, но би ли ми казал как ще сториш това?