Читать «Персепликуис» онлайн - страница 184

— И като стана дума за лингвистика — поде Ройс. — Имената в Тешлорската зала, Тешилор и… как беше…?

— Цензилор?

— Да. Някога познавах един човек — много умен — който ми каза, че тези думи и други такива, като Аврин и Галевир, били от елфически произход.

— О, абсолютно — отвърна Майрън. — Тешилор означава ловка ръка на елфически, а Цензилор — ловък ум.

— Възможно ли е Тешилор и Цензилор да са били елфи? — попита Ройс.

— Хм — монахът се замисли. — Не зная. Преди да дойдем тук, дори не знаех, че са хора — погледна към Магнус. — Наистина ли няма начин да прокопаем изход? Така бих искал да се върна в онази библиотека. Ако господин Булард е открил тези, значи може да има и други книги, които да са оцелели.

— Затова ли искаш да излезеш?! — възкликна Гаунт, изправяйки се и отмятайки одеялото си. — Ние умираме! Знаеш това, нали? Книгоедското ти мозъче не може да е тъй мътно, че да не осъзнава! Скоро ще бъдем трупове, лежащи върху каменния под, а ти мислиш за книги? Ти си побъркан!

— Това ще прозвучи наистина странно — поде Моувин — но тук съм съгласен с Негово Наследничество. Как може да седиш и да дрънкаш за древна история в такъв момент?

— Какъв? — попита Майрън.

Дори Ариста бе смаяна.

— Майрън, ние ще умрем — разбираш това, нали?

Монахът се замисли за момент, сетне сви рамене.

— Възможно е.

— И това не те притеснява?

Майрън се огледа.

— Защо? Трябва ли?

— Защо?! — Дигън се изсмя. — Той е куку!

— Просто искам да кажа… с какво този ден се отличава от всички останали? — всички го изгледаха невярващо. Майрън въздъхна. — Утрото преди империалистите да опожарят абатството беше прекрасно. Небето беше синьо, а времето изненадващо топло. От друга страна, беше ужасно студена и мокра нощ, когато срещнах краля на Меленгар, Ройс и Ейдриън, които отвориха очите ми за неизказани чудеса. Когато пътувах на юг през снега с ужасните новини за госпожица ДеЛанси, си нямах представа, че спасявам живота си от елфическата инвазия. Както виждате, невъзможно е да се предвиди какво ни е отредил Марибор. Прекрасният ден може да крие бедствие, а денят, започнал в древна гробница, може да се окаже най-прекрасният в живота ви. Ако не изоставяте надеждата в приятните дни, защо го правите в онези, които започват зле?

— Вероятността да умрем е малко по-висока от обичайната, Майрън — изтъкна Магнус.

Монахът кимна.

— Наистина може да умрем тук, така е. Но всички така или иначе ще умрем, някой ще оспори ли това? Когато се замислиш за всички възможни начини това да стане, това място с нищо не е по-лошо от останалите. Да приключиш живота си сред приятели, в удобна суха стая с много за четене… не звучи толкова зле, не е ли тъй?

— Какво е предимството от страха, ползата от съжалението или облагата от допускането на отчаянието, дори ако смъртта те очаква? Старият ми абат обичаше да казва: „Животът е ценен, само ако искаш да бъде.“ Гледам на това като на последната хапка от великолепна гозба — наслаждавате ли ѝ се или ще позволите на знанието, че е последна, да развали удоволствието?

Монахът се огледа, но никой не му отговори.