Читать «Персепликуис» онлайн - страница 181

Дигън пристъпи крачка напред, повдигна фенера и надникна.

— Нищо не виждам.

— Там е — прошепна му Ройс. Крадецът стоеше зад Гаунт. — Точно в средата на стаята. Прилича на заспало.

— Хайде, Дигън — каза Ариста. — Може да успееш да се промъкнеш.

— Да, да се промъкна — рече той и пристъпи напред, оставяйки Ариста и Ройс край прага, а Ейдриън надничаше зад раменете им.

— Спри да дишаш толкова тежко — сопна се Ройс. — Поне вдишвай през уста.

— Добре — отвърна Гаунт и направи още една крачка. — Мърда ли?

— Не — каза крадецът.

Дигън направи още три стъпки. Фенерът в ръката му започна да се разклаща, тъй като държащата го ръка трепереше.

— Защо просто не изкрещи „Ела да ме изядеш“?! — ядно просъска Ройс.

Ариста гледаше как сиянието се поклаща. Светлината не разкриваше нищо от стените или тавана, осветявайки само едната страна на Гаунт, който крачеше сред празнота.

— Колко голяма е стаята? — попита тя.

— Огромна — отвърна крадецът.

Опита се да си припомни съня. Бегло помнеше императора на пода на огромна зала с изографисани стени и редица статуи — статуи на бивши императори — мемориал.

— Справя се доста добре — отбеляза Ейдриън.

— Прекосил е половината до него — каза Ройс. — Върви много бавно.

— Май го виждам — каза Ариста. Нещо пред Гаунт най-сетне бе осветено. Беше огромно. — Това ли е? Това… Божичко, това е само кракът му?

— Казах, че е голям — рече ѝ крадецът.

С приближаването светлината на Гаунт разкри гигантско създание. Ноктест крак лежеше на не повече от десет фута, а опашката се простираше твърде далеч в мрака, за да бъде видяна цялата. Две огромни ципести криле бяха прибрани от двете му страни, подобно на огромни навеси, опънати върху заострени пилони. Огромната му глава с дълга муцуна и остри зъби лежеше между предните лапи, карайки го да изглежда невинно като спящо куче — само дето не спеше.

Щом чудовището повдигна глава, Дигън застина. Дори от разстояние чуха забързания му дъх.

— Не бягай — провикна се Ариста, пристъпвайки в стаята. — Кажи му кой си. Кажи му, че си наследникът. Заповядай му да те пусне.

Гиларабринът се изправи на крака. Масивните му криле се разпериха. Прозвучаха като далечен гръм и принцесата усети полъх на вятъра.

— Гаунт, кажи му!

— Аз… аз… аз съм… аз съм Дигън Га-гаунт, Наследникът на Новрон, и…

— По дяволите! — Ройс се втурна напред.

Ариста също видя — звярът повдигна глава и разтвори паст. Затваряйки очи, тя напрегна сетива. Чудовището беше там. В ума си виждаше масивната му големина и изумителна сила — бе създадено от чиста магия. Чуваше музиката му, усещаше вибрацията му. И всичко усетено ѝ казваше, че то се кани да убие Дигън.

— Бягай! — извика Ейдриън.

В същия миг я скова паника. Създанието не бе сила, на която тя можеше да въздейства, то беше като дим. Не можеше да го сграбчи, блъсне, изгори или нарани. То беше магия и опитът да му бъде въздействано с магия щеше да има същия ефект като духане срещу вятъра или плюене в езеро.