Читать «Персепликуис» онлайн - страница 178

— Наистина? — смаяно попита Ариста. Не можеше да си представи някой да надвие Ейдриън.

— Едва се измъкнахме, но вече бяха вдигнали тревога. Успяхме да се скрием в калайджийска кола, отправила се на север. Цялата околност ни търсеше, а и кървяхме много зле. Озовахме се в Медфорд. Никой от нас не беше ходил там преди.

— Беше посред нощ и валеше като из ведро, когато пропълзяхме навън. Просто се олюлявахме из улиците на Долния квартал, дирейки помощ — място да се скрием. В града достигнаха новини за Короносната кула, войниците откриха колата. Знаеха, че сме там. Баща ви вдигна градските стражници да ни търсят. Навсякъде гъмжеше от хора. Бяхме толкова отчаяни, че удряхме по вратите наслуки с надеждата, че някой ще ни пусне — в онази нощ срещнахме Гуен ДеЛанси.

— И все още не разбирам защо се върна — каза Ройс. — Тогава дори не бяхме приятели. На практика бяхме врагове. Знаеше, че те мразех.

— По същата причина, по която поех работата на ДеУитт — отговори боецът. — Същата причина, по която тръгнах да търся Гаунт — погледна към Дигън и поклати глава. — Винаги съм мечтаел да върша правилното, да спася кралството, да спечеля момичето и да стана герой. Тогава щях да се върна в Хинтиндар, където баща ми щеше да се гордее с мен, а лорд Балдуин щеше да ме покани да вечерям с него, но…

— Но? — попита Ариста.

— Това са само момчешки мечти — тъжно рече той. — В Калис станах шампион. Биех се на арени, където стотици хора се стичаха да ме подкрепят. Скандираха името ми — или поне онова, което те ми дадоха — но никога не се почувствах като герой. Чувствах се мръсен, зъл. Предполагам оттогава просто искам да изчистя всичката тази кръв от себе си, да се отърся от мръсотията, пък и бях уморен да бягам. Това доведе до онзи ден в кулата. Избягах от баща си, от Аврин, дори от Калис. Уморих се да бягам — и все още съм.

Помълчаха за минута, сетне принцесата запита.

— Е, какъв е планът?

— Пращаме Гаунт — отговори Ройс.

— Какво? — тя погледна към Дигън, който се бе свил на кълбо сред одеялата си.

— Самата вие казахте, че той трябвало да бъде тук, но защо? — попита Ейдриън. — Само ни създава неприятности. Всички от отряда имат някаква цел, само не и той. Казахте че бил жизненоважен за успеха на мисията. Защо?

— Защото той е наследникът.

— Именно, но с какво ни помага това?

— Вероятно защото трябва да използва рога.

— Това е очевидно, но не обяснява за какво ни е тук. Можехме просто да му занесем рога. Защо трябва да идва с нас?

— Смятаме, че той като наследник ще може да прекоси стаята — каза ѝ Ейдриън.

— А ако грешите? — попита тя. — Нуждаем се от него и да надуе рога. Ако умре…

— Не може да го надуе, ако не го притежава — вмъкна Ройс.

— И тук се вписвате вие — рече Ейдриън. — Трябва да го предпазите, за всеки случай. Можете ли?

— Може би — отвърна тя без намек от увереност. — С мен всичко е „виж и опитай“. Какви са другите ви идеи?