Читать «Персепликуис» онлайн - страница 176

— Какво му е? — попита Гаунт.

Моувин го докосна.

— Той е… мъртъв.

Главите се извърнаха.

— Само угасих пламъците — каза им Ариста.

Главите се обърнаха отново.

Ройс седеше на различно място от позицията си преди огъня. Принцесата погледна отново към тялото на Траник. От една тънка червена ивица на врата му капеше кръв.

Моувин пусна меча си и седна.

— Сигурен ли си, че си добре, Майрън?

— Да, нищо ми няма — монахът се изправи. Отиде до стража и коленичи. Склопи очите му, взе ръката му, наведе глава и тихо запя:

На Марибор се моля в ръцете божи те полагам дари му мир — те моля дари отмора — апелирам, нека богът человешки бди над пътя ти.

— Как можеш да правиш това? — запита Дигън Гаунт. — Та той се опита да те убие. Искаше да те изгори жив. Толкова ли си невеж, та не разбираш?

Майрън не му обърна внимание и остана до стража, все така свел глава и затворил очи. Възцари се мълчание, сетне Майрън кръстоса ръцете на Траник на гърдите му и се изправи. Спря пред Гаунт.

— „По-скъпа от злато, по-драгоценна от живот е милостта, дарена на онзи, несъзнал нежната ѝ целувка“ — Гирард Хайли, „Поговорки на душата“.

Монахът извади друг фенер от раницата на Моувин.

— Скоро ще ни свършат — каза той, пресягайки се да вземе огнивото.

— По-добре дай на мен — рече Ейдриън. — Някоя искра може да те подпали.

Монахът му подаде фенера и огледа останалите.

— Някой ще ми помогне ли да го погреба?

Дигън издаде подобен на смях звук и откуцука.

— Аз — обади се Магнус от другия ъгъл на стаята. — Можем да използваме камъните от срутването.

Ейдриън мълчаливо пое тялото на Траник, което се огъна в средата като дебел килим. Ръцете му увиснаха, бели и безжизнени. Ариста гледаше как трупът оставя редица тъмни капчици по прашния камък. Погледна към боклука в ъгъла, в който бе седял Траник. Гърнета, купи, парчета раздран плат, подгизнали одеяла — напомняше ѝ на мише свърталище. Колко ли дълго е бил тук? Колко дълго е лежал в тази стая, чакайки смъртта? Колко дълго ще я чакаме ние?

Принцесата се изправи. Загърбвайки купчината боклук, тя се приближи до залостената врата. Докосна камъка и металните резета. Вратата бе студена. Опря длани на повърхността и доближи ухо. Не чу нищо. Припомни си, че онова там не беше живо същество и не ставаше неспокойно. Можеше да почувства излъчването на силата, отблъскваща я като противоположен полюс на магнит. Срещата с обердазите бе развила усета ѝ за магия. Новата миризма, която я объркваше преди двореца, вече не представляваше мистерия. Отвъд тази врата се криеше магия, но не беглият, променлив тип на обердазите. Гхазелските шамани се появяваха в ума ѝ като виещи се сенки, пулсиращи неравномерно, но това… това беше нещо по-велико. Силата отвъд прага бе ясна, съсредоточена и удивителна. В него долавяше елементи на плетивото. Усещаше с чувствата си — имаше нещо повече от магия, което оформяше модела. Невъобразима тъга и силата на саможертвата бяха овързани с нишка надежда. Ужасяваше я и в същото време го намираше за красиво.