Читать «Персепликуис» онлайн - страница 172

Лежеше в малка тъмна стаичка, осветена от самотен фенер. От пода я делеше тънко одеяло, друго беше я покрило, а под главата ѝ бе положена раница. Помещението не беше по-голямо от старата ѝ спалня в кулата. Квадратно със сводест таван, арките се сливаха във формата на звезда. Имаше две врати, едната от които бе залостена. Ниши с решетки с месингови дръжки покриваха стените, изпълнени със свитъци — спретнато подредени навити пергаменти. Много от решетките бяха отворени. По пода лежаха няколко свитъка, част от които под формата на късчета. В средата на стаята имаше статуя. Бе виждала подобни на нея в църкви и параклиси. Изобразяваше Новрон, но му липсваше главата. Прахта около статуята указваше, че и тя е била раздробена на парчета.

Ейдриъновото лице бе първото съзряно от нея, тъй като той седеше наблизо.

— Будна сте най-сетне — рече той. — Вече започвах да се тревожа.

Майрън се намираше отляво. Бе застанал най-близо до светлината, седнал сред купчина пергаменти. Монахът повдигна очи, усмихна се и махна.

— Добре ли сте? — попита боецът с притеснен глас.

— Просто съм изтощена — тя потърка очи и въздъхна. — Колко съм спала?

— Пет часа — каза Ройс. Чу само гласа му, тъй като той се намираше някъде извън светлината.

— Пет? Наистина? Чувствам се, сякаш бих могла да спя още десет — рече принцесата с прозявка.

В ъгъла зърна неприятен на вид човек — бледен и слаб — приличащ на болен проскубан гарван. Седеше прегърбен и ги наблюдаваше с тъмните си топчести очи.

— Кой е това?

— Страж Траник — каза ѝ Ейдриън. — Последният оцелял член от предния отряд. Бих ви запознал, но ние с него не се обичаме особено, като се има предвид, че той простреля с арбалет Ройс миналата есен — едва не го уби.

— И е още жив? — попита Ариста.

— Не гледайте мен. Не съм го спрял — каза ѝ Ейдриън. — Гладна ли сте?

— Предвид обстоятелствата ми е неприятно да го кажа, но умирам от глад.

— Помислихме те за мъртва — каза ѝ Моувин. — За дълго време спря да се движиш и дори да дишаш. Ейдриън те шамароса няколко пъти, но ти не реагира.

— Ударил си ме отново? — тя потри буза, усещайки остатъчната болка.

Той изглеждаше виновен.

— Бях изплашен. А и последният път проработи.

Тя зърна превръзката на ръката на Моувин.

— Ранен си?

— По-скоро съм посрамен. Но това е неизбежно, когато си Пикъринг, сражаващ се до Ейдриън. Не боли много, наистина.

— Хм, да видим — чу Ейдриън да тършува из багажа. — Ще желаете ли осолено свинско… или може би… да видим… какво ще кажете за осолено свинско? — запита той с усмивка, подавайки ѝ дажба.

Тя я разкъса с треперещи ръце.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — запита боецът, изненадвайки се от прозвучалото в гласа му притеснение.

— Просто съм отпаднала, нали знаеш как е?

Ейдриън не показа дали знае, но продължи да я гледа така, сякаш тя щеше да се строполи мъртва всеки миг.

— Добре съм — увери го принцесата.

Тя отхапа къс месо. Осоленото и сухо свинско бе истинска наслада, погълна го почти без да дъвче.

— Олрик? — попита тя.

— Отвън в коридора е — каза Ейдриън.

— Още не сте го погребали, нали?