Читать «Персепликуис» онлайн - страница 170

— Не му пълни главата с глупости — рече Елгар. — Той дори не е оръженосец.

— Бях оръженосец на сър Ейдриън.

— Ейдриън не е рицар.

Прозвуча рог и тримата изхвърчаха от помещенията, втурвайки се през тълпите към преддверието. Изскочиха на двора, поглеждайки към стражите на кулите.

— Какво става? — викна Елгар на Бентън.

Стражникът чу гласа му и се обърна.

— Сър Бректън и армията се завърнаха. Императрицата отиде да ги приветства.

— Бректън — мрачно каза Гилбърт. — Ела, Елгар, имаме да си довършваме партия.

Двамата се върнаха обратно, но Ренуик се отправи тичешком към южната порта на града. Подвижната решетка вече бе вдигната и войниците със синьо-златното карирано знаме на Бректън тъкмо влизаха.

Звучаха барабани, отеквайки в такт с крачките на маршируващите. Маршалът яздеше начело и слънцето сияеше по бронята му. Край него яздеше лейди Амилия, увита в тежко вълнено наметало, поръбено с кожа, покрило отчасти задницата и хълбоците на коня ѝ. Ренуик разпозна и други лица: крал Арманд, кралица Адълайн, принц Рудолф и по-младият му брат Хектор; Леополд, херцогът на Рочел и жена му Женвиев, с които олбърнските благородници се изчерпваха. Пристигането им официално оповестяваше падането на източните провинции. Сър Муртас, сър Брент, сър Андиърс и неколцина други, които познаваше от турнирите, крачеха сред кавалерийските редици. Зад тях маршируваха пехотинци. Следваха ги коли с провизии и още бежанци.

Модина изтича да прегърне Амилия в мига, когато последната слезе от коня.

— Ето те! — рече тя, прегръщайки я. — А семейството ти?

— В колите са — каза ѝ Амилия.

— Доведи ги в голямата зала. Гладна ли си?

Тя кимна, усмихвайки се.

— Тогава ще се срещна с тях и ще ядем. Аз също имам хора, с които бих искала да се запознаеш. Нимбус!

— Ваше Високопреосвещенство — канцлерът притича до нея и Амилия прегърна върлинестия царедворец.

Ренуик не можа да види нищо повече, тъй като войниците изпълниха улицата. Отиде до стената и се изкачи над портата, където капитан Евъртън отново беше на пост, наблюдавайки завръщането на армията.

— Впечатляващ е, нали? — каза му Евъртън, докато двамата гледаха колоната от бойниците. — Лично аз ще спя по-спокойно, знаейки, че сър Бректън е тук. И тъкмо навреме, подозирам.

— Какво искате да кажете?

— Не ми харесва небето.

Ренуик повдигна очи. Мрачни мъгли се сблъскваха в странна смесица от кафяво и жълто, отвратителен бульон от гъсти облаци, блъвнал като в котела на някоя вещица.

— Това не ми изглежда естествено.

— И е по-топло — каза Ренуик, едва сега осъзнал, че е навън без наметало, а не трепери. Издиша и не видя дъха си. Притича до ръба на бойницата и погледна на юг. В далечината облаците бяха още по-тъмни, зърна странен зеленикав оттенък в небето.

— Идват.

— Надуйте рога — заповяда Евъртън, когато и последните редици бяха влезли в града. — Затворете портата.

Глава 20

Подземието на дните

Бягайки по коридорите, тя дочу екот на стомана и викове. Бе изпълнила дълга си, нямаше повече задължения. Слизайки в гробниците, тя влезе в Подземието на дните. Императорът лежеше на пода, а последните от лоялните му рицари загиваха от мечовете на Венлиновите поддръжници. В нея бушуваше ярост, докато изричаше думите. Стаята се разтърси и евентуалните убийци на императора ѝ — десетима тешлорски рицари — закрещяха, докато телата им се разкъсваха на части.