Читать «Персепликуис» онлайн - страница 173

— Не, не още.

— Хубаво. Бих искала да го отнеса обратно в Меленгар, където да бъде положен в гроба на предците си.

Останалите се извърнаха, видимо утихнали. Тя зърна притесняваща усмивка да изгрява на лицето на Траник. Старецът изглеждаше като мъртвец в сиянието на фенера. От злонамереността му я побиха тръпки.

— Какво има? — попита принцесата.

— Не изглежда, че ще се връщаме в Меленгар — каза ѝ Ейдриън.

— Рогът не е тук?

— Очевидно се намира отвъд онази врата, но не…

— Отвъд онази врата чака смърт — каза ѝ Траник. Заговори за пръв път, гласът му бе съскаво хриптене. — Смърт за всички деца на Марибор. Пазителят на последния император охранява Подземието на дните и няма да допусне никой да премине.

— Пазител? — попита тя.

— Гиларабрин — каза ѝ Ейдриън. — Голям.

— Естествено, че ще е голям, нали е гиларабрин.

Ейдриън се усмихна.

— Не разбирате. Този е наистина голям.

— Има ли меч? Трябва да има и меч да го убием, нали?

Боецът въздъхна.

— Ройс казва, че имало и друга врата на другия край. Може би е там. Не знаем. Пък и осъзнавате, че няма причина мечът също да е тук.

— Трябва да погледнем. Трябва да…

Мечът.

— Какво има? — попита Ейдриън.

— Гиларабринът по-голям ли е от онзи в Авемпарта?

— Много по-голям.

— Би трябвало — рече тя, припомняйки си съня си. — А мечът е там, зад другата врата.

— Откъде знаете?

— Видях го… или по-скоро Есрахаддон го е видял. Император Нареион е създал гиларабрина. Есрахаддон омагьоса оръжието на краля и Нареион призова звяра. Само че го стори със собствената си кръв. Пожертва се, вливайки сила в гиларабрина, заръчвайки му да охранява гробниците, където Есрахаддон е скрил рога.

Стражът я наблюдаваше любопитно:

— Патриархът не бе наясно със съществуването му, ние също не осъзнахме, че е там — докато не отворихме вратата. Никаква магия, никакво промъкване, никаква армия, никакви илюзии не ще позволят някому да достигне другата врата. Приключението за рога свършва тук.

— И някой затрупа обратния път — напомни Гаунт. Бе се облегнал на раницата си. Поръбената му с кожа мантия, вдигната до брадичката му, бе прокъсана и мръсна. Шаперонът му висеше безредно над ушите му. Лирипипът липсваше и едва сега принцесата осъзна, че ръката на Моувин бе превързана със същия черен плат. — Което означава, че сме затворени тук, докато не умрем от глад или жажда. Този мизерник е оцелял, като се храни с гоблини. А ние какво, един друг ли ще се ядем?

— Не бъди толкова оптимистичен — каза му Моувин. — Може да се развълнуваме прекалено и впоследствие да останем разочаровани.

— Трябва да опитаме нещо — рече тя.

— Ще го сторим — увери я Ейдриън. — Двамата с Ройс не се отказваме толкова лесно — знаете това — но вие трябва да си починете още. Може да се нуждаем от вас. Впрочем какво искахте да кажете с „той успя“?

— Какво?

— Когато се събудихте, промърморихте това. Звучеше важно. Поредният сън?

— О, това, да — рече тя, объркана за миг, опитвайки се да си припомни. Споменът вече се стопяваше. — Беше Есрахаддон, той е направил това.

— Кое?

— Всичко това — рече тя, завъртайки ръка. — Разрушил е града — точно както казват. Помниш ли какво направих на стълбите? Е, той е бил малко по-могъщ. Погребал е целия град.