Читать «Персепликуис» онлайн - страница 171

Падна на колене.

— Императоре! — викна тя. — Тук съм!

Нареион плачеше. Стискаше мъртвите тела на Амитис и Фанкила — съпругата и дъщерята.

— Трябва да вървим — настоя тя.

Императорът поклати глава.

— Рогът?

— Поставих го в гробницата.

— Синът ми?

— С Джериш е. Напуснаха града.

— Тогава ще приключим тук — Нареион изтегли меча си. — Омагьосай го с вплетените слова.

Тя знаеше какво той възнамерява да стори. Искаше да го убеди, че има и друг начин, но макар да поклащаше глава, тя положи ръка върху оръжието и изрече думите, карайки острието да засияе, докато върху него се появяват букви. Движеха се и се променяха, сякаш несигурни къде трябва да застанат.

— Сега иди при него. Аз ще се погрижа той никога да не влезе в гробницата — императорът погледна към мъртвото си семейство и към сияещия меч. — Ще се погрижа никой да не го стори.

Тя кимна и се изправи. Поглеждайки още веднъж към плачещия над близките си император, напусна Подземието на дните. Вече не бързаше. Времето вече не беше от значение. Императорът беше мъртъв, но Венлин не беше убил него. Бе пропуснал шанса си. Венлин щеше да спечели битката, но да изгуби войната.

— Значи той е мъртъв — чу гласа, тъй познат. — А ти си тук да ме убиеш?

— Да — отвърна тя.

Намираше се в коридора пред тронната зала. Той беше вътре, гласът му се просмукваше навън.

— И си мислиш, че можеш да го сториш? Дори старият Йолрик не е толкова глупав, че да ми се противопостави. А ти — ти си най-младият от съвета, хлапенце — осмеляваш се да изправиш срещу мен беглото си познание на Изкуството? Аз съм Изкуството — родът ми го създаде. Брат ми обучи Цензилор. Целият съвет води началото си от знанието и уменията на Миралийт. Ти развали много. Не те подозирах. Джериш бе очевиден, но ти! Искаше власт, винаги си искал власт — като всички вас. Мразеше тешлорите повече от всички. Мислех, че мога да разчитам на теб.

— Това беше преди Авемпарта, преди да разкрия кой си, убиецо. Не ще успееш.

— Вече го сторих. Императорът е мъртъв, зная това. Остава ми да завържа един последен възел. Къде е Неврик?

— Ще умра, преди да ти кажа.

— Има и неща, по-лоши от смъртта.

— Зная — каза му тя. — Затова я избрах. Смърт за мен, смърт за теб…

Тя погледна към залялата коридора слънчева светлина. Чуваше как парадът марширува край ликуващите тълпи.

— Смърт всекиму. Време е да бъде сложен край и Неврик да се върне на трона си. Време е да погребем мъртвите.

Погледна към слънцето за последен път и си помисли за Елиня.

— Нека Марибор вземе и двама ни — рече тя. Затвори очи и започна заплитането.

* * *

— Той успя.

Ариста се събуди изпотена, сърцето ѝ биеше бясно.