Читать «Персепликуис» онлайн - страница 17

— Да, наистина.

* * *

Пристигнаха късно вечерта, целият дворец жужеше. Свиреха фанфари, стрелкаха се слуги и преди да се е облякла, двама прислужници, както и Олрик и Моувин, се бяха отбили, за да уведомят Ариста за току-що пристигналия от север керван със златнозелени знамена и герб със сокол.

Тя повдигна краищата на робата си и затича надолу по стълбите с останалите. На стъпалата при входа се бе оформила тълпа. Слуги, занаятчии, чиновници и благородници се повдигаха на пръсти, за да виждат по-ясно. Пазачите оформиха кордон, през който тя да излезе напред до Моувин и Олрик. Вляво зърна Нимбус да загръща Амилия с наметалото си, заприличал на клечка сред вятъра. Не видя императрицата.

Разбутвани от вятъра факли и бледа луна осветяваха двора при пристигането на кервана. Нямаше войници, само възрастни мъже, които вървяха зад каретите. В края на процесията се търкаляха коли, натоварени с треперещ товар. Плътно наблъскани жени и деца се бяха увили с одеяла. От първата карета излязоха Белинда и Ленар Пикъринг, следвани от Аленда Ланаклин. Трите жени колебливо погледнаха насъбраната тълпа.

Моувин изтича напред, за да прегърне майка си.

— Какво правите тук? — развълнувано възкликна той. — Къде е татко, да не е… — Ариста видя как Моувин се вцепенява и се отдръпва.

Срещата не носеше радост. Лицата на жените бяха мрачни. Бледи, измъчени и сиви, само, очите и носовете им се отличаваха с цвят — зачервени от немилостивия вятър и плача. Белинда държеше сина си, стискайки дрехите му с юмруци.

— Баща ти е мъртъв — проплака тя и зарови глава в гърдите му.

Движейки се по-бавно от останалите, Юлиан Темпест, възрастният главен камерхер на Меленгар, внимателно слезе от каретата. При вида му стомахът на Ариста се сви. Сещаше се само за няколко неща, които можеха да накарат Юлиан да напусне Меленгар — до едно лоши.

— Елфите прекосиха Нидвалден — обърна се той към тълпата. Гласът му се бореше с вятъра, който яростно се опитваше да откъсне знамената. Крачеше предпазливо, стъпвайки на земята, сякаш всеки миг можеше да бъде издърпана изпод нозете му. Одеждите му се виеха като живи, шапката заплашваше да отлети. — Завзеха Дънмор и Гхент.

Той поспря, погледна към крал Олрик, пое си дъх и рече:

— И Меленгар.

— Северът е паднал? Елфи? — невярващо запита Олрик. — Но как?

— Тези не са мир, Ваше Величество. Не са познатите ни мелези. Нападнати сме от чистокръвните елфи от Ериванската империя. Ужасни, жестоки и безмилостни, те дойдоха от изток и пометоха всичко по пътя си.

Вятърът изтръгна шапката му и възторжено се заигра с нея по двора, разкривайки плешивата глава на камерхера. Ръцете на Юлиан се стрелнаха към главата му в напразно усилие, сетне останаха там, треперещи:

— Горко на рода Есендън, кралството е изгубено!

Погледът на Олрик се премести към кервана. Взираше се в дългата линия коли, преценявайки дължината му и множеството надничащи лица. Ариста знаеше какво си мисли.

Това ли е всичко?

Юлиан и дамите бяха въведени вътре. Ариста ги проследи с поглед, но остана на стълбите. Разпозна едно-две лица. Тази бе сервитьорка в „Розата и бодилът“. Тази — кроячка в замъка. Ариста често бе виждала дъщеря ѝ да си играе край рова с парцалена кукла. Сега куклата я нямаше. Какво ли е станало с нея? С всичко? — чудеше се Ариста.