Читать «Персепликуис» онлайн - страница 16

— Ти си Майрън Ланаклин, нали? — попита Ариста, извъртайки се на стола си към монаха и кучето.

Той изненадано повдигна глава.

— Да, аз съм, да.

— Приятно ми е. Аз съм Ариста. Предполагам познаваш брат ми, Олрик.

— Разбира се! Как е той?

— Отлично. Не си ли го виждал? Той е горе.

Монахът поклати глава.

Вече непочесван, Ред отвори очи и изгледа Майрън с видимо разочарование.

— Не е ли прекрасен? — възкликна Майрън. — Никога не бях виждал толкова голямо куче. Първоначално дори не знаех какво е. Помислих го за някакъв тип елен, който държат в кухнята, както ние отглеждахме прасета и пилета в абатството. Бях толкова щастлив да открия, че той не е бъдеща гозба. Казва се Ред. Елкхунд. Макар дните му на лов да са приключили. Знаете ли, че във война те могат да повалят рицари от конете? Убиват жертвите си, като им захапват гърлото и строшават гръбнака, но той изобщо не е зъл. Всеки ден идвам тук, за да го видя.

— Винаги ли ставаш толкова рано?

— Не е рано. В абатството това би било късно.

— В такъв случай трябва да си лягаш рано.

— Всъщност не спя много — рече той, възобновявайки галенето.

— Аз също — призна тя. — Кошмари.

Майрън изглеждаше изненадан. Отново спря да гали Ред, който зарови муцуна в ръката му. Ариста очакваше монахът да каже нещо, но тогава той отново насочи вниманието си към кучето.

— Майрън, чудя се дали не би могъл да ми помогнеш.

— Разбира се. Какви са кошмарите?

— О, нямах тях предвид. Просто брат ми спомена, че си прочел доста.

Той сви рамене.

— На третия етаж намерих малка библиотека, но там имаше само около двадесетина книги. Но почти съм на третия път.

— Прочел си всички книги в библиотеката три пъти?

— Почти. „Генеалогия на монарсите в Уоррик“ на Хартънфорд винаги ме затруднява. Тъй като почти изцяло се състои от имена, повечето трябва да ги произнасям. Какво желаете да знаете?

— Всъщност си мислех за нещата, които си прочел в Уиндското абатство. Някога чувал ли си за град на име Персепликуис?

Той кимна:

— Това е столицата на империята на Новрон.

— Да — рече тя нетърпеливо. — Знаеш ли къде е?

Той помисли за момент, сетне се усмихна на себе си.

— В старите текстове винаги отправят препратки към столицата. Хаштън се намирал на двадесет и пет левги на югоизток от Персепликуис. Феърингтън — на сто левги северно. Никой не споменава къде точно е Персепликуис, предполагам, защото всички са знаели къде се намира.

— Ако ти дам карта, би ли могъл да го откриеш по тези препратки?

— Вероятно. Убеден съм, че Едмънд Хол го е открил. Всъщност ви трябва единствено дневникът му. Винаги съм искал да го прочета.

— Мислех, че това се смята за ерес. Не бяха ли заключили Хол с все дневника му на върха на Короносната кула?

— Да.

— И ти все пак искаш да го прочетеш? Олрик изобщо не ми е споменавал, че си такъв бунтар.

Майрън изглеждаше объркан, след което се усмихна.

— Ерес е за духовниците от нифронската църква.

— Да, точно така. Ти си Мариборски монах.

— И сме благословени със свобода на четене.

— Кара те да се замислиш, нали? — рече Ариста. — Всички тайни, които се крият на върха на онази кула.