Читать «Персепликуис» онлайн - страница 19

— Мъртъв ли е?

Първо Есрахаддон, сега и Аркадиус.

— Елфите опожариха Гхент — каза Мелиса. — Шеридън и Ерванон ги няма.

— Няма ги?

— Изгоряха.

— Но кулата на Гленморган, Короносната кула…

Мелиса поклати глава.

— Присъединихме се към хора, отстъпващи на юг. Неколцина я видели да пада. Един каза, че приличала на повалена детска играчка. Всичко изчезва — очите на Мелиса се навлажниха. — Те не могат да бъдат спрени.

— Може ли да пусна мистър Рингс да си поиграе? — попита Мърси.

— Какво? О, стига да го държиш под око — каза Ариста. — Тук има куче, което може да го налапа.

Момиченцето постави миещата мечка на пода. Животинчето задуши и внимателно отиде до стената край стълбите, където се впусна в систематично проучване. Мърси го последва и приседна на най-долното стъпало.

— Не мога да повярвам, че Аркадиус е мъртъв.

… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат — без рога всички ще умрат. Думите на Есрахаддон отекваха в главата на Ариста. Предупредителни думи, примесени със слова, чието значение още не разбираше напълно.

Мърси се прозина и отпусна брадичка в дланите си. Мистър Рингс шареше по стъпалото, изследвайки света.

— Уморена е — каза Ариста. — Май разливат супа в голямата зала. Искаш ли супа, Мърси?

Момиченцето вдигна глава, усмихна се и кимна.

— Мистър Рингс също е гладен. Нали, мистър Рингс?

* * *

Градът бе по-красив от всичко, което Ариста някога бе виждала. Бели сгради, по-високи и от най-високото дърво, по-високи от които и да е съзирани от нея постройки, протегнали изтънчени снаги към небосклона. Зелени и сини флагове се вееха от върховете им. Път, достатъчно широк за четири карети, прав като копие и покрит с гладки камъни, отвеждаше в града. По него се движеха множество коли, карети и двуколки. Нямаше стени или порта, които да забавят движението им. Нямаше караулка, пред която да спират. Градът бе лишен от кули, барбакан или ров. Стоеше оголен и красив — безстрашен и горд, защитаван само от две лъвски скулптури. Обширността му бе трудна за възприемане, трудна за осмисляне. Цели три хълма заемаше, обгърнал обширната долина, из която лъкатушеше река. Прекрасно място — и тъй познато.

Ариста, трябва да си спомниш.

Чувстваше неотложност, неприятно усещане в стомаха си, тръпки по гърба. Трябваше да напрегне ум, да разреши загадката. Тъй малко време оставаше, но подобна гледка не можеше да бъде забравена. Беше я виждала и преди.

Била си тук.

Невъзможно. Подобно място не би могло дори да съществува. Това беше сън, илюзия.

Довери ми се. Била си тук. Вгледай се внимателно.

Ариста клатеше глава. Бе нелепо… и все пак… реката… начинът, по който се виеше край основата на северния хълм. Да, хълмът. Хълмът изглеждаше познат. И пътят — не тъй широк. Бил е погребан. Помнеше да го намира в тъмното. Помнеше да се чуди как ли се е озовал тук.

Да, била си тук. На хълма, погледни Агуанон.

Ариста не разбираше.

Северният хълм, погледни храма на върха.

Тогава го забеляза. Да, познато беше, но в паметта ѝ изглеждаше по различен начин. Бе натрошено, повалено, почти погълнато от пръстта, но бе същото. Ариста бе била там и споменът я ужасяваше. Нещо лошо ѝ се беше случило на това място. Едва не бе умряла на този хълм сред пръснатите отломки, сред руините на раздробени колони и пукнати плочи. Бе направила нещо, нещо ужасно, накарало я да скубе влажната трева и да моли Марибор за прошка.