Читать «Персепликуис» онлайн - страница 161

— Прости ми — каза той. — Съжалявам, че не бях по-добър брат, по-добър крал. Ариста, ти трябваше да управляваш вместо мен. Винаги си била по-умна, по-силна, по-храбра. Аз завиждах. Съжалявам. Моля те, прости ми.

Тя се протегна и почти го сграбчи, пръстите им се докоснаха за миг. Сетне той се отдалечи. Гледаше как Олрик набира скорост. Течението се усили, издърпвайки го напред, отдалечавайки го от нея.

Светлината бе по-близка, по-ярка. Стори ѝ се, че вижда фигури да се движат в нея.

— Олрик, опитай се да забавиш ход, движиш се прекалено бързо. Не мога да… не мога да те стигна. Олрик, забързваш! Олрик, дай ми ръка! Олрик! Олрик!

Тя се хвърли напред, но брат ѝ се отдалечи, хвърчейки към светлината със скорост, която тя не можеше да достигне. Гледаше как той става все по-малък и по-малък, докато накрая не изчезна в яркостта.

— Не! Не! — проплака тя, взирайки се напред, ослепена от белотата.

— Ариста — чу някакъв глас да я вика. Не принадлежеше на Олрик, но бе познат. — Ариста. Брат ти сега е с нас. Всичко е наред.

— Татенце?

— Да, мила. Аз съм. Съжалявам, че не разполагам с четка за коса, която да ти дам, но има толкова много други неща, които те очакват тук. Ела при нас.

— Не… не бива — каза му тя, макар да не беше сигурна защо.

Светлината не нараняваше очите ѝ, но правеше невъзможно да види нещо повече от смътни силуети, всички безформени, сякаш движещи се от другата страна на заледено стъкло.

— Всичко е наред, мила — каза ѝ баща ѝ. — И не сме само ние. Тук имаш и други приятели, други, които те обичат.

— Белезите ми ги няма — каза ѝ Хилфред. — Ела и виж.

Видя контурите им пред себе си, вече бяха по-определени и по-ясни. Течението вече не я изблъскваше назад и тя бе започнала да набира скорост. Трябваше да спре, трябваше да се върне, имаше нещо, което…

— Любима моя Ариста — глас, който не бе чувала от много, много отдавна. Сърцето ѝ подскочи при звука му.

— Майко?

— Ела, мила, ела си у дома. Чакам те.

Носеше се музика, тиха и нежна. Светлината вече я обгръщаше и мракът на нищото отстъпваше назад. Тя се отпусна, оставяйки се течението да я носи все по-бързо и по-бързо.

— Ариста — обади се друг глас. Този бе слаб и далечен, долетял някъде иззад нея.

Почти можеше да различи лицата в сиянието. Бяха толкова много — усмихнати с протегнати ръце.

— Ариста, върни се — гласът не беше в светлината, зовеше я откъм черното. — Ариста, не си отивай!

Това бе вик, отчаяна молба. Познаваше този глас.

— Ариста, моля те, моля те, не си отивай. Моля те, върни се. Остави го и се върни!

Ейдриън.

— Ариста — повика я майка ѝ. — Ела си вкъщи.

— Вкъщи — каза Ариста и спря, докато изричаше тази дума. — Вкъщи — повторя тя, усещайки как стомахът ѝ се свива, докато светлината угасва.

— Винаги ще те чакам — чу да затихва майчиният глас.

— На добър час — викна Олрик, почти нечут.

Усети как лети назад, сетне…

Очите ѝ рязко се отвориха.

Лежеше на камъка, мъчейки се да си поеме дъх. Вдиша бавно и продължително, но пак изпълнилият дробовете ѝ въздух не бе достатъчен. Светът се въртеше около нея, изцяло мрачен, с изключение на леко пурпурно сияние. В мъглата зърна Ейдриън приклекнал над нея да стиска ръцете ѝ. Неговите се тресяха. Внезапно измъченият му лик бе заменен с радостно изражение.