Читать «Персепликуис» онлайн - страница 160

— Справихте се отлично — каза ѝ Ейдриън, хващайки я за ръцете и стискайки ги леко. Сетне, поглеждайки край нея, попита Моувин: — Как е той?

— Не е добре — с треперещ глас отвърна графът. — Но още е жив.

Новият граф Пикъринг бе коленичил, придържайки Олрик и махайки косата от лицето му. Кралят беше в безсъзнание. Край него се бе образувала голяма тъмна локва.

— Глупакът — каза Моувин. — Издигна ръка, за да отрази удара, сякаш държи щит — понеже винаги се упражняваше с щит. Острието го поряза от рамото до лакътя. Когато се опита да се обърне, те му разпориха стомаха — Моувин обърса сълзи от очите си. — Но той се би добре — наистина добре. По-добре, отколкото някога съм го виждал — по-добре, отколкото смятах, че е способен. Беше почти… сякаш отново се биех рамо до рамо с Фанън.

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето му, по-бързо, отколкото можеше да ги избърше.

Гърдите на Олрик се повдигаха мъчително. Отвратително гълголене се изтръгваше от гърлото му при всеки накъсан дъх.

— Дай ми фенера — Ейдриън бързо се приведе над краля. Разкъса ризата му, разкривайки раната. Застина при вида ѝ.

— Мили Новрон — рече той.

— Направи нещо — каза му Ариста.

— Нищо не мога да направя — каза ѝ той. — Острието… го е прерязало. Виждал съм това и преди… просто няма нищо… Кървенето няма да спре, не и по начина, по който е… не мога… По дяволите, много съжалявам.

Устните му се притиснаха, очите му се затвориха.

— Не! — каза Ариста, поклащайки глава. — Не! — тя падна и пролази до брат си. Поставяйки ръка на челото му, усети, че той е трескав и подгизнал от пот. — Не! — потрети тя. — Няма да го позволя.

— Ариста? — чу гласа на Ейдриън, но тя вече бе затворила очи и започна да напява. Усети потискащите форми на старите стени, мръсотията и камъка, въздуха между тях, телата им и изтичането на Олриковата кръв, попиваща в земята. В ума си я виждаше като сияеща сребърна река, чийто блясък отслабваше.

— Ариста? — гласът на Ейдриън бе слаб, сякаш долиташе от разстояние.

Виждаше цепнатина мрак, която приличаше на разкъсване в тъканта на света. Протегна се и докосна краищата, раздалечавайки ги, докато не успя да се промуши.

Вътре бе мрачно — по-черно от нощ, по-тъмно от стая след духната свещ — чернотата на нищото. Тя надникна в небитието, търсейки. Олрик бе там, пред нея, отдалечавайки се като повлечен от течението на черна река. Тя се втурна след него.

— Олрик! — повика го тя.

— Ариста? — чу го да казва. — Ариста, помогни ми.

Напред виждаше светлина, малка точка, която блестеше в бяло.

— Опитвам се. Спри и ме изчакай.

— Не мога.

— Тогава аз ще те настигна — каза тя и пое напред.

— Не искам да умра — каза ѝ Олрик.

— Няма да те оставя. Мога да те спася.

Тя продължи напред, но беше трудно. Понеслата Олрик река я избутваше назад и объркваше краката ѝ. Тя се бореше срещу течението, а брат ѝ се плъзгаше по повърхността.

Въпреки всичко се приближаваше към него. Олрик погледна към нея с ужасено изражение.