Читать «Персепликуис» онлайн - страница 159

— Грозни дребни боклуци — оцени последният лицата отвъд прага.

Гоблините неохотно пристъпваха напред, тласкани от натиск в тила.

— Колко остава, преди да се сетят, че имат лъкове? — прошепна Ройс.

— Не са от най-умните, особено когато са изплашени — обясни Ейдриън. — В много отношения са като стадо. Ако едно животно се паникьоса, останалите го следват, но все ще се досетят някога. Предполагам разполагаме с минута или две. Изглежда в крайна сметка трябваше да се заемем с винарство, а?

— О, сега се сещаш за това — укори го Ройс.

— Сега щяхме да сме край топлия огън. Ти щеше да опитваш продукцията и да се оплакваш, че не е достатъчно добра. Аз щях да правя списък за пролетта.

— Не — отговори Ройс. — Пет сутринта е. Все още щях да съм в леглото с Гуен. Тя щеше да се е свила на кълбо, а аз да наблюдавам съня ѝ и да се удивлявам на начина, по който косата ѝ лежи върху бузата ѝ, сякаш самият Марибор я е нагласил за мен. А в коша сина ми, Елиас, и дъщеря ми, Мерседес, точно щяха да се разбуждат.

Ейдриън го видя да се усмихва за пръв път след смъртта на Гуен.

— Защо не слезеш при останалите и не ме оставиш тук? — предложи Ройс. — Ще успеете да се отдалечите малко — по-близо до гробницата. Може би има друга врата — с ключалка. Вече изгуби достатъчно време с мен.

— Няма да те оставя тук — каза му Ейдриън.

— Защо не?

— Има и по-добри начини да се умре.

— Може би това е съдбата ми, наградата за живота, който съм водил. Ще ми се тези копелета да се бяха намирали на моста онази нощ — или поне Мерик да се беше бил по-добре. Сега съжалявам. Убийството му имам предвид. Той казваше истината. Не той уби Гуен. Предполагам ще трябва да прибавя и това към списъка съжаления. Върви. Остави ме.

— Ройс! Ейдриън! — викна ги Майрън от подножието. — Бягайте!

— Не можем — поде Ейдриън, когато забеляза бяла светлина да се издига под тях и усети засилването на вятъра. — Кучи…

Стълбите затрепериха и камъните се напукаха. Във всички посоки полетяха отломки, удряйки ги като жила на пчели. Ейдриън грабна Ройс и скочи надолу. Над главите им се понесе гръмък екот и гоблините запищяха, докато таванът се срутваше отгоре им.

* * *

— Ейдриън! — провикна се Ариста. Робата ѝ просия и Майрън вдигна фенера високо, но тя не можеше да види нищо през облака прах. Олюля се, замаяна. Краката не я държаха, умът ѝ бе размътен. Размахвайки ръце, за да запази равновесие, тя се взря във вихъра прах, а сърцето ѝ щеше да се пръсне.

— Боже, дано не са мъртви!

— Доста близко беше, не мислите ли? — чу гласа на Ейдриън да долита от мрака.

Боецът и крадецът излазиха от мъглата, покрити в нещо, приличащо на ситно смлян тебешир. Размахваха ръце пред лицата си и кашляха неспирно, докато се изкачваха по камарата боклуци, за да се присъединят към останалите. Пътят зад тях бе запечатан.

Ройс погледна назад.

— Е, и това е начин да им отрежем пътя. Не е най-добрият, но пак става.

— Не знаех какво друго да сторя. Не знаех какво друго да сторя! — каза тя, докато ръцете ѝ се отваряха и затваряха неспокойно. Чувстваше се на ръба да изгуби контрол. Беше изтощена и ужасена.