Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 154

Пета част

Закнафейн

Закнафейн До’Урден — наставник, учител, приятел. Често ми се случваше да не го виждам в толкова добра светлина, заслепен от мъка и от собствената ми неудовлетвореност. Дали не исках от него повече, отколкото можеше да ми даде? Дали не очаквах от една изстрадала душа да бъде идеална? Издигах Закнафейн на пиедестал, който той не можеше да достигне; или му беше невъзможно, заради света, в който живееше?

Можех да стана като него. Можех да живея безпомощен, хванат в капана на собствената си ярост; погребан под тежестта на мъката, причинена ми от реалността и злото, обладало моето семейство, целия Мензоберанзан. Можех никога да не намеря изход.

Логично е предположението, че се учим от грешките на нашите предци. Вярвам, че в него се крие моето спасение. Без примера, даден ми от Закнафейн, аз също нямаше да намеря изход.

Дали пътят, по който поех, бе по-добър от този, избран от Закнафейн? Мисля, че да, макар че отчаянието често ме подтикваше да тръгна по другия. Щеше да е по-лесно. Но истината е нищо в лицето на онзи, който се самозаблуждава и принципите губят стойността си, когато не можеш да живееш според собствените си стандарти.

Ако това е така, значи пътят, който съм избрал е по-добър.

Живея с много болки — скърбя за моя народ, за мен самия, но най-много за Повелителя на меча, който ме научи как и кога да използвам оръжието си и който изгубих отдавна.

От нищо не боли толкова силно — нито от порязването с назъбеното острие на камата, нито от огнения дъх на дракона. Нищо не прогаря сърцето така, колкото празнотата от загубата на нещо или някого, преди да си разбрал истинската му стойност. Сега често вдигам чашата си в безсмислен тост; извинявам се на този, който не може да ме чуе.

За Зак, на когото дължа смелостта си.

Дризт До’Урден

24

Кои са враговете ни?

Върховната жрица излезе на терасата на дома До’Урден и докладва на матрона Малис:

— Седем мрачни елфа и една жрица са мъртви — Бриса бе оставила сестрите си на претъпкания централен площад на Мензоберанзан да чакат още известия и се бе върнала веднага у дома, за да съобщи първите новини от завръщането на патрула. — Както и приблизително четирийсет гнома. Постигнали сме чиста победа.

— А братята ти? — попита Малис. — Как се е представил домът До’Урден в това нападение?

— Както срещу светлите елфи — пет гнома са загинали от ръката на Дайнин — отвърна Бриса. — Говорят, че е застанал начело на голямото сражение, бил се е безстрашно и е убил по-голяма част от свиърфнеблите.

Като чу новината, матрона Малис засия от щастие, макар да подозираше, че най-голямата й дъщеря премълчава нещо важно. Бриса стоеше невъзмутима, а на лицето й бе изписана самодоволна усмивка.

— А Дризт? — подкани я майка й. — Колко свиърфнебли са паднали в краката му?

— Нито един — отвърна едрата мрачна елфка, а усмивката не слизаше от лицето й. — Но пак е смаял всички — бързо добави тя, ала не успя да развесели избухливата матрона, която бе започнала да се ядосва.