Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 152
Р. А. Салваторе
Той му подаде ятаганите и се обърна към мрачния елф, който наглеждаше парализираните гномове.
— Довърши ги — нареди Дайнин.
Широка усмивка се изписа по лицето на война. Той извади от колана си един нож с назъбено острие, после го задържа пред очите на гнома и се обърна към върховната жрица:
— Дали го виждат? — попита той, измъчвайки безпомощното същество.
— Това е най-забавната част в цялото заклинание — отвърна мрачната елфка. — Гномът разбира много добре какво ще се случи. Дори и сега се мъчи да пробие магията, която го обгръща.
— Затворници! — неволно изкрещя Дризт.
Дайнин и останалите се обърнаха към него, а мрачният елф, държащ камата, изглеждаше едновременно разочарован и ядосан.
— За дома До’Урден? — попита с надежда младият войн. — Можем да извлечем полза от…
— От свиърфнеблите не стават добри роби — отвърна Дайнин.
— Така е — съгласи се жрицата и се приближи до елфа с камата; после му кимна. Той я възнагради с огромна усмивка и зверски заби ножа си в тялото на гнома. Дойде редът на Белвар.
Войнът злокобно размаха кървавата кама пред очите на водача.
— Не го убивайте! — Дризт не можеше да търпи повече. — Оставете го жив! — младежът искаше да им каже, че безпомощният гном не може да им стори зло, че убийството му ще бъде една долна и страхлива постъпка, ала знаеше, че е безсмислено да умолява мрачните елфи да пощадят това същество.
Дайнин гледаше към брат си, изпълнен с повече гняв, отколкото с любопитство.
— Ако го убиете, тогава кой гном ще се върне в техния град, за да разкаже за нашата сила — заключи Дризт, решил да опита и последния шанс. — Можем да го върнем на неговия народ, за да им разкаже какво се случва с безразсъдните гномове, престъпили владенията на мрачните елфи!
Дайнин се обърна към върховната жрица, за да разбере нейното мнение.
— Добре разсъждаваш — каза тя и кимна одобрително.
Но първият син не беше толкова сигурен в подбудите на своя брат. Без да сваля очите си от него, той нареди на война с камата:
— В такъв случай, отрежи ръцете на гнома.
Дризт дори не трепна; знаеше, че ако го стори, Дайнин със сигурност ще убие Белвар.
Войнът прибра камата си и извади тежък меч.
— Чакай — спря го първият син, без да отмества очите си от Дризт. — Първо го освободете от магията. Искам да го чуя как пищи!
Когато върховната жрица развали заклинанието, няколко мрачни елфа обградиха гнома и опряха върховете на мечовете си във врата му. Злощастният свиърфнебъл не помръдна.
Мрачният войн сграбчи своя меч, а Белвар — смелият Белвар — протегна ръцете си напред, без дори да потрепери.
Дризт нямаше сили да гледа това; извърна погледа си и уплашен зачака писъците на гнома.
Водачът на свиърфнеблите забеляза реакцията на Дризт. Дали не беше от състрадание?
Мрачният войн замахна с меча. Белвар не откъсна очите си от младия елф, когато мечът разсече китките му и когато непоносимата, мъчителна болка избухна със зверска сила в ръцете му.
Ала гномът не издаде и звук. Никога нямаше да достави това удоволствие на Дайнин. Преди двама войни да го избутат от стаята, Белвар погледна към Дризт за последен път и въпреки суровото изражение на младежа, видя в очите му искрено страдание и извинение.