Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 37

Дризт се зае да изследва дърветата, които обграждаха лагера. Върху дънера на един вековен дъб, целият обрасъл с мъх, забеляза необичайни следи. Макар и поизбледнели от времето, те все още бяха достатъчно ясни: едната изобразяваше глиган, а другата — мечка, изправена на задните си лапи. Дризт одобрително кимна при вида на знаците на пазителите и внимателно огледа огромното дърво. Много скоро откри онова, което търсеше — неголяма хралупа, почти невидима под раззеленените клонаци. Бръкна вътре и извади вързоп суха храна, брадвичка и кожен мях с вино. Сипа си само малко от виното и искрено съжали, че на свой ред няма какво да остави в скривалището — по време на дългия, опасен път из Подземния мрак, щеше да има нужда от всичките провизии, които можеше да носи (и дори малко повече).

Използва брадвичката, за да нацепи няколкото сухи клони, които намери наблизо, и отново прибра запасите в хралупата. После внимателно издяла своя собствен знак на пазител — изящна глава на еднорог — върху свежия мъх в основата на дъба и отиде до огнището, за да напали огън.

— Ти не си обикновен елф на мрака — разнесе се напевен глас зад гърба му.

Езикът беше елфически, също както и нежният глас, неизмеримо по-мелодичен от гласа на който и да било човек.

Дризт бавно се обърна, готов да срещне лъковете, които несъмнено бяха насочени срещу него иззад всевъзможни ъгли и прикрития. Вместо това пред себе си видя една-единствена млада жена, по-млада дори от него, макар той да бе изживял едва една десета от предполагаемия си елфически живот. Девойката носеше зелена наметка (досущ като тъмния плащ на пазителя), кафяви панталони и туника със същия цвят. През рамото си бе преметнала лък, на кръста й висеше тънък меч. По раменете й се спускаше лъскава черна коса, чийто цвят бе толкова наситен, че изглеждаше синкав и сякаш се отразяваше в нежната снежнобяла кожа на лицето й; искрящите сини очи бяха изпъстрени със златисти точици. Дризт веднага разбра, че девойката принадлежи към расата на сребърните, или както още ги наричаха, лунни елфи.

През всичките години, които бе прекарал на Повърхността, пазителят бе срещал само неколцина елфи, всичките до един — златни. Един-единствен път през живота си бе виждал техните лунни родственици — по време на ужасяващия набег, в който събратята му жестоко бяха изклали цяло племе от мирните горски обитатели. Появата на младата жена пробуди болезнения спомен и картините от онази страховита нощ нахлуха в съзнанието му. Само едно от невинните създания бе оцеляло тогава, малко момиченце, което Дризт тайно бе скрил под обезобразеното тяло на майка му. Това „предателство“ бе разгневило злата Кралица на паяците и в крайна сметка бе струвало живота на Закнафейн, бащата на Дризт.

И ето че сега, след толкова много време, пред него отново стоеше лунен елф — млада, едва тридесетинагодишна девойка, която го наблюдаваше със странен блясък в прекрасните, невинни очи. Дризт усети как кръвта се отцежда от лицето му. Дали това бе мястото, където бе станало ужасяващото клане?