Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 39

Дризт претърси местността, но не откри нищо. Предполагаше, че елфите са оставили жребеца за него, ала не можеше да бъде сигурен, а никак не му се щеше да открадне нечий кон.

Потупа красивото животно по гърба и се накани да поеме по пътя си. Едва беше направил няколко крачки, когато конят изпръхтя и като го изпревари, отново застана пред него.

Заинтригуван, Дризт го заобиколи и продължи напред. Както и преди, жребецът го последва и се изпречи на пътя му.

— Те ли ти казаха да го сториш? — попита той и нежно го погали по муцуната. — Вие ли го изпратихте? — провикна се той към дърветата, които го заобикаляха. — Нека елфите от Лунолес ми отговорят — за мен ли е този жребец?

Единственият звук, който наруши горския покой, бе шумното цвъртене на птичките, подплашени от гласа му.

Дризт сви рамене и реши да поязди до края на гората, който и бездруго не бе далеч. Възседна красивото животно и препусна по широкия, гладък път.

Достигна източната граница на Лунолес късно следобед, когато сенките между вековните дървета вече се сгъстяваха. Предполагайки, че дарът на елфите е продиктуван от желанието им веднъж завинаги да го видят далече от дома си, Дризт дръпна юздите на коня, още преди да бе излязъл от сумрака, натегнал под сведените клонаци на дърветата.

Тъкмо бе скочил на земята, решен да изпрати животното обратно в гората, когато едва забележимо движение отвъд предела привлече вниманието му. Възседнал едър черен жребец, един елф се взираше към него, макар все още да не го виждаше. Миг по-късно, елфът вдигна длани до устата си и изсвири пронизително. При този звук, черно-белият кон на скиталеца тръсна глава и изскочи от сенките.

Лунният елф вече се бе скрил в храсталака, опасващ Лунолес, ала Дризт не отпрати коня си — вече знаеше, че по този безмълвен начин елфите се опитват да му помогнат, затова прие подаръка им и препусна напред.

Преди да спре за нощувка, той забеляза, че далече на юг непознатият елф се движи успоредно с него. Очевидно доверието на благодетелите му си имаше граници.

* * *

Кати-Бри нямаше кой знае какъв опит с големите градове. Наистина, беше прекосила Лускан; седнала в магическата колесница на лейди Алустриел, бе прелетяла над великолепния Град на бездънните води; беше видяла и голямото южно пристанище Калимпорт. Ала нищо от онова, което бе срещнала там, не можеше да се сравнява с красотата на широките, лъкатушещи улици на Града на сребърната луна. Всъщност, Кати-Бри вече бе идвала тук, но тогава беше пленница на Артемис Ентрери. Скована от ужаса, който убиецът будеше у нея, както и от страха за съдбата на приятелите си, тя дори не бе забелязала изящните кули и прекрасното многообразие на града.

Градът на сребърната луна бе място за мислители и художници, място, което се славеше с търпимостта си към всеки, почукал на портите му. Тук въображението на архитекта бе свободно да се рее из висините, редом с внушителната тридесетметрова кула, която бе родило. Тук поетът можеше да застане край някой ъгъл и на воля да реди стиховете си, като дори припечелва по нещичко от щедрите минувачи.