Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 38

— Ти не си обикновен елф на мрака — повтори младата жена и в очите й заигра опасен пламък.

Дризт разпери ръце встрани. Разбираше, че трябва да каже нещо, ала просто не намираше думи, а и гърлото му бе толкова свито, че не би могъл да произнесе каквото и да било.

Очите на девойката се присвиха, устните й потрепнаха, ръката й инстинктивно посегна към тънкия меч.

— Не съм ви враг — с мъка успя да изрече той, разбирайки, че трябва или да проговори, или (по-вероятно) да се бие.

Без да го изчака да довърши, девойката се нахвърли отгоре му, размахала меча си.

Дризт не посегна към оръжията си, дори не помръдна, просто остана неподвижен, разперил ръце далече от тялото си, с все същото спокойно изражение на лицето. Елфическото момиче вече се намираше на сантиметри от него, когато чертите му внезапно се разкривиха, сякаш бе видяла нещо в очите му.

От устните й се откъсна задавен писък и тя замахна, ала Дризт, бърз като светкавица, посегна и стисна десницата с едната си ръка, докато с другата обгърна тялото й и я притисна до себе си така, че да не може да се съпротивлява. Очакваше, че тя ще се опита да го издере, или дори да го ухапе, ала каква бе изненадата му, когато девойката зарови лице в гърдите му и горчиво зарида.

Преди да успее да намери думи, с които да я успокои, Дризт усети хладния допир на елфически меч върху тила си. Той побърза да пусне момичето и отново разпери ръце, за да покаже, че не е искал да я нарани. Иззад близките дървета се показа по-възрастен елф със сурово, но красиво лице, и отведе безпомощната девойка.

— Не съм ви враг — за трети път се обади Дризт.

— Какво търсиш в Лунолес? — попита на Общия език елфът, който бе опрял оръжието си в гърба му. — Защо минаваш оттук?

— Правилно се изрази — отвърна скиталецът, без да може да прогони образа на странната девойка от мислите си. — Просто минавам през гората и няма да сторя зло на никого от обитателите й.

— Еднорог! — долетя още един глас откъм мястото, където се издигаше вековният дъб и Дризт се досети, че са открили знака му на пазител.

За негово облекчение, опряното в гърба му острие се отдръпна. Не каза нищо — очакваше Лунните да заговорят, но когато те не го сториха, бавно се обърна. Елфите си бяха отишли.

За миг, все още обсебен от мисълта за разплаканата девойка, Дризт се поколеба дали да не тръгне след тях, ала се отказа — не биваше да ги безпокои, не и в горския им дом. Бързо се нахрани, увери се, че е оставил поляната така, както я бе заварил, после събра нещата си и продължи напред.

Не беше изминал и една миля, когато отново се натъкна на нещо необичайно — на пътя стоеше красив, черно-бял жребец, с пищна сбруя, украсена с медни звънчета, и търпеливо чакаше. Щом го видя, животното неспокойно удари с копито в земята.

Дризт му заговори нежно и бавно запристъпва към него. Конят видимо се успокои и дори гальовно го побутна с муцуна. Беше хубаво животно, добре гледано и силно, макар да не бе особено едро. Тялото и муцуната му бяха изпъстрени с черно-бели петна, светлият ореол около едното му око придаваше на другото загадъчен вид, като да бе скрито под черна маска.